Знаех, естествено, че трябва да съм извънредно внимателен в приказките, в поведението си — нали не бях фаталист. И все пак от това, че знаех, че предвиждах всичко, не се променяше нищо. През целия си живот не можах да се накарам да нарека някой подлец честен човек. И си мисля, че е по-добре да не живееш, щом не можеш да разговаряш с хората или трябва да говориш противоположното на онова, което мислиш.
Какъв е смисълът на човешкия опит — казвах си, седнал на земята под тъмния прозорец на Фьодоров. Какъв е смисълът да знаеш, да чувствуваш, да се досещаш, че този човек е доносник, „певец“, а онзи — подлец, пък хей онзи там — отмъстителен страхливец? Че ми е по-изгодно, по-полезно, по-спасително да съм им приятел, отколкото враг. Или поне — да си трая. Човек непрекъснато трябва да лъже — тях, себе си — и това е непоносимо трудно, много по-трудно, отколкото да се казва истината. Какъв е смисълът на това, щом не мога да променя поведението си, характера си? За какво ми е тогава този проклет „опит“?
В стаята светна лампа, някой дръпна пердето, вратата на къщата се отвори и дневалният ми махна от прага, викаше ме да вляза.
Цялата малка, с нисък таван стаичка — служебният кабинет на инспектора от районния отдел — бе заета от огромно писалище с безброй чекмеджета, отрупано с папки, моливи и тетрадки. Освен писалището в стаята с мъка се бяха побрали и два саморъчно направени стола. На единия, който беше боядисан, седеше Фьодоров. Вторият — без боя, лъснал от стотиците арестантски задници, бе предназначен за мен.
Фьодоров ми посочи стола, зашумоля с бумагите и „делото“ започна…
Съдбата на затворника в лагера може да бъде „пречупена“, т.е. може да бъде променена от три неща: тежка болест, нова присъда или нещо необичайно. В живота ни необичайните, странните неща никак не са малко.
Отслабвайки с всеки изминал ден в забоите на Джелгала, аз се надявах, че ще успея да попадна в болницата и там или ще си умра, или ще позаякна, или ще ме пратят някъде другаде. Падах от умора, от слабост, докато вървях, си влачех краката и най-малката неравност, камъче или тънка греда на пътя ми бяха непреодолими. Но по време на всеки амбулаторен прием лекарят ми сипваше в ламариненото черпаче порция разтвор на калиев хиперманганат и хриптеше, без да ме погледне в очите: „Следващият!“. Калиевият хиперманганат го даваха да се пие срещу дизентерия, мажеха с него измръзванията, раните, изгарянията. Калиевият хиперманганат беше универсално и уникално лечебно средство в лагера. Нито веднъж не ме освободиха от работа — простодушният санитар обясняваше, че „лимитът е изчерпан“. Контролни цифри по буква „В“ — временно освободени от работа — наистина имаше: за всеки лагерен пункт, за всяка амбулатория. На никой не му се искаше да „завишава“ лимита — прекалено мекушавите лекари и фелдшерите-затворници ги очакваше обща работа. Планът беше Молох, който искаше човешки жертви.
През зимата Джелгала бе посетена от голямото началство. Пристигна Драбкин, началникът на колимските лагери.
— Знаете ли кой съм аз? Аз съм най-главният — Драбкин беше млад, назначен съвсем наскоро.
Заобиколен от тълпа телохранители и местни началници, той мина из бараките. В нашата барака все още имаше хора, които не бяха загубили интереса си към разговорите с голямото началство. Някой попита Драбкин:
— Защо държат тук десетки хора без присъди — онези, които отдавна са си ги излежали?
Драбкин бе подготвен за този въпрос:
— Нима нямате присъда? Не са ли ви чели, че сте задържани до края на войната? Тъкмо това е присъдата. Това означава, че трябва да се намирате в лагера.
— За неопределено време?
— Не прекъсвайте началника, който говори с вас. Ще ви освобождават по препоръка на местното началство. Нали знаете, с такива характеристики — и Драбкин направи неопределен жест с ръка.