Беше виждала всички сигнали — от завалянето на думите по време на вечеря или докато са на барбекю, до падането в несвяст на пода на спалнята. Франк вече имаше славата на отличен зъболекар и рядко не се явяваше на работа, плащаше сметките им и отказваше да признае, че има проблем. Пиянството му не бе свързано с агресия и насилие, ето защо отричаше, че е алкохолик. Пиел само бира, следователно нямал проблем с алкохола.
Проблем обаче имаше, защото малко по малко той се превръщаше в човек, за какъвто тя не си беше представяла, че ще се омъжи. Вече не помнеше колко пъти е плакала по този повод, колко пъти бе повеждала разговор, умолявайки го да помисли за децата. Опитваше се да го убеди да отидат при семеен консултант, който да им помогне да намерят решение, укоряваше го, че не го е грижа за никого. С дни не му говореше, гонеше го от спалнята им и той седмици наред спеше в стаята за гости, докато тя се молеше Бог да й помогне. Веднъж годишно Франк се вслушваше в молбите й и спираше да пие за кратко. После изпиваше по една бира на вечеря. Само една. И това не се превръщаше в проблем следващите няколко дни, но вратата беше отворена и демонът се връщаше така, че той вече не можеше да се контролира. За пореден път тя си задаваше един и същи въпрос: защо, когато се поддаде на влечението си, той просто не си тръгне? Защо съсипва брака им?
Отговор така и не намираше. Във всеки случай това я изтощаваше до смърт. Повечето време чувстваше, че е единственият родител, когото го е грижа за децата. Джаред и Лин бяха вече достатъчно големи, за да могат да шофират, но какво щеше да стане, ако някой от тях попаднеше в катастрофа на пътя, докато Франк е пиян? Щеше ли той да скочи в колата, да сложи Анет в столчето й и да се понесе към болницата? Ами ако някой се разболее? Случвало се беше вече. Не на децата, но на нея. Преди няколко години бе яла развалена морска храна и дълги часове повръща в тоалетната. По това време Джаред вече имаше разрешение за шофиране, но не можеше да кара колата нощем, а Франк бе в един от своите запои. Тя бе така изтощена от обезводняването, че към полунощ Джаред категорично заяви, че ще я закара в болницата, а Франк се клатушкаше на задната седалка, правейки се на по-трезв, отколкото всъщност беше. Въпреки състоянието си тя забеляза как момчето хвърля гневни погледи в огледалото и колко разочаровано и ядосано изглеждаше. Често след това си мислеше, че в тази нощ синът й загуби голяма част от своята невинност — дете, което се изправя пред ужасяващия порок на баща си.
Чувстваше се изтощена до смърт от тревогата какво си мислят или чувстват децата, когато виждат баща си да се препъва, влизайки вкъщи, от това, че очевидно Джаред и Лин вече не изпитваха никакво уважение към него. Ами ако след време някой от тях възприеме неговия начин да бяга от проблемите и посегне към чашката, към наркотиците или бог знае още към какво и съсипе живота си?
Не можеше да измисли и начин да му се помогне. Нямаше нужда да е много образована в това отношение, за да разбере, че докато Франк не признае проблема си, нищо не може да се направи и той ще си остане алкохолик. Какво й оставаше? Трябваше да вземе решение. Докога да търпи? Време беше да направи списък с последствията и да не го забравя. Лесно беше да се каже, но на практика това само я ядосваше още повече. Щом той има проблем, защо тя трябва да носи толкова много отговорности? И ако алкохолизмът е болест, не е ли редно да се лекува и тя само да му помага? Все пак беше негова съпруга, дала обет да остане с него в болест и здраве. А ако решеше да сложи край на този брак, нямаше ли това да е проява на безсърдечност след всичко преживяно? Значи изборът й бе да е или безсърдечна майка и съпруга, или безгръбначно мекотело, което се примирява с всичко, а всъщност единственото, което искаше, бе мъжът, който някога вярваше, че Франк е.
Тъкмо за това всеки ден беше толкова труден. Не искаше да се развежда и да разруши семейството. Колкото и провален да изглеждаше бракът им, част от нея все още вярваше в дадената клетва. Обичаше Франк такъв, какъвто го познаваше преди време и какъвто знаеше, че може да бъде, но тук и сега, пред прага на Тък Хостетлър, се чувстваше тъжна и самотна и не спираше да се пита как стана така, че животът й стигна дотук.