Аманда знаеше, че майка й я очаква, но не беше готова да се изправи лице в лице с нея, или поне не още. Трябваха й още няколко минути и тъй като започна да се спуска мрак, тя тръгна по обраслата пътека в двора към работилницата, където Тък прекарваше деня си в реставриране на стари модели автомобили. Вътре видя „Стингрей корвет“, вероятно модел 1960 година. Докато прокарваше ръка по капака на мотора, не беше трудно да си представи, че всеки момент ще види на прага попрегърбения силует на Тък, очертал се на фона на залязващото слънце. С неизменния изцапан с масло и боя гащеризон, оплешивяла глава и бръчки на лицето, толкова дълбоки, че приличаха по-скоро на белези от порязване.
Въпреки настоятелните въпроси на Франк тази сутрин какъв е този Тък, тя държеше, че е стар семеен приятел. Което не беше съвсем вярно, но пък и какво друго да каже? Чудесно знаеше, че приятелството й със стареца бе доста необичайно. Познаваха се от времето, когато тя беше в гимназията, но го видя отново едва преди шест години, когато бе вече на трийсет и шест. Беше пристигнала в Ориентъл да посети майка си и докато пиеше кафе в „Ъруинс Дайнър“, чу разговор между група възрастни хора от съседната маса, които обсъждаха Тък.
— Тък Хостетлър все така го бива много със старите коли, но иначе съвсем е откачил — смееше се един мъж от групата. — Това, че говори с починалата си жена мога да го приема, но и да я чува как му отговаря…
— Винаги е бил особняк — промърмори събеседникът му.
Всичко това й прозвуча доста странно и след като плати сметката си, Аманда се качи в колата си и пое по отдавна забравения път към дома на стареца. Прекараха целия следобед на люлеещите се столове на почти разрушената му веранда и оттогава всеки път, когато идваше в града, тя се отбиваше да го види. В началото го правеше един или два пъти в годината — не можеше да отдели повече време за майка си тогава — но по-късно пристигаше в Ориентъл, за да се види с Тък, дори когато майка й отсъстваше от града. От време на време оставаше и за да му сготви нещо. Тък старееше с годините и макар тя да предпочиташе да се залъгва, че идва просто да види възрастния мъж, и двамата знаеха истинската причина за посещенията й.
Мъжът в кафенето се бе оказал прав до голяма степен. Тък се беше променил. Не беше вече мълчаливият, загадъчен и често пъти намусен мъж, когото тя помнеше, но и не беше загубил разсъдъка си. Даваше си сметка за разликата между измислица и реалност, както и че жена му отдавна не е сред живите. Имаше обаче и способността да приема желаното за реалност. Поне за него то наистина бе реално. Веднъж тя го попита за „разговорите“ му с покойната му жена и той съвсем спокойно заяви, че Клара е край него и винаги ще бъде. Призна, че не само разговарят, но и че я вижда.
— Искаш да кажеш, че е дух? — попита Аманда.
— Не. Просто казвам, че тя не иска да съм сам.
— Тук ли е сега?
Тък бе погледнал през рамо.
— Не я виждам в момента, но я чувам да трополи из къщата.
Аманда се заслуша, но освен поскърцването на люлеещия се стол върху дъските, не чу нищо друго.
— Беше ли тук… И преди?
— Не — въздъхнал бе тежко Тък. — Но тогава не се опитвах да я видя.
Имаше нещо твърде трогателно, почти романтично в убеждението му, че се обичат достатъчно силно, за да намерят начин да останат заедно и след нейната смърт. Всеки би го признал. На кого не му се иска безкрайната обич да е възможна. Тя самата го вярваше преди години. Тогава бе на осемнайсет. Знаеше също така, че любовта създава и проблеми, като самия живот. Понякога поема в посока, която хората не могат да предвидят или дори да разберат, оставя дълбока следа след себе си. А както знаем, съжалението за някои стъпки неизменно води до въпроси като какво щеше да стане, ако…? Отговор на които никога не можеш да дадеш. Ако Беа не беше починала? Ако Франк не бе станал алкохолик? Ако се беше омъжила за истинската си любов? Щеше ли да познае себе си в жената, която я гледаше сега от огледалото?
Подпря се на колата и се запита какво ли би казал Тък за разсъжденията й. Онзи Тък, който всяка сутрин ядеше яйца с булгур в „Ъруинс“ и пускаше черупките от печените фъстъци в чашата, в която е пил пепси; който бе живял в една и съща къща близо седемдесет години и бе напуснал щата един-единствен път по време на службата си във Втората световна война. Тък, който слушаше радио и грамофон, вместо да гледа телевизия, защото просто така беше свикнал. За разлика от нея той сякаш беше приел ролята, която му бе предопределена. Вероятно в това имаше някаква мъдрост, която, за съжаление, бе непостижима за нея.