Естествено, Тък имаше своята Клара и сигурно това също имаше значение. Бяха се оженили едва седемнайсетгодишни, бяха живели заедно цели четирийсет и две години и докато си бъбреше с Аманда, Тък полека-лека разкри историята на техния живот. Клара бе преживяла три спонтанни аборта, последния със сериозни усложнения. По думите на стареца след заключението на лекарите, че няма да може да има деца, в продължение на една година тя плачела всяка нощ, преди да заспи. Аманда научи, че Клара имала зеленчукова градина и дори веднъж спечелила щатското състезание за най-голяма тиква. Синята лента на наградата още висеше закачена над огледалото в спалнята им. След като бизнесът на Тък потръгнал, си построили малка къща на брега на река Бей, недалеч от Вандъмиър — градче, благодарение на което Ориентъл изглежда истински град. Там прекарвали седмици наред всяка година. Според Клара нямало по-красиво място на света. Тък описваше как тя си тананикала, докато почиствала къщата, как я водел от време на време на танци в „Ред Лийс Грил“, място, което Аманда познаваше от младежките си години.
Това беше живот, с който тя бе приключила, но и познаваше добре — в него радостта и любовта се търсеха в малките неща. Живот на достойнство и чест, в който не липсваше мъка, но бе пълноценен по свой начин. Убедена беше, че Тък го разбира по-добре от всеки друг.
— Когато Клара беше тук, всичко беше наред — обобщи той веднъж.
Може би причината бе в искреността на неговите истории или във все по-нарастващата й самота. С течение на времето Тък стана неин довереник. Не би повярвала, че ще се случи някога. С него сподели мъката и болката си по повод смъртта на Беа и само на неговата веранда даде воля на гнева си срещу Франк, призна за тревогите си, свързани с децата, дори нарастващото си убеждение, че някъде по пътя на своя живот е поела в грешна посока. Разказа и за множеството си срещи с изпълнените с болка родители и абсурдно оптимистичните хлапета, които срещна в центъра за деца, болни от рак, за своеобразното облекчение да работи като доброволец. През повечето време той мълчеше, предимно държеше ръката й с възлестите си, загрубели от работа пръсти и я успокояваше с мълчанието си. В крайна сметка се превърна в най-добрия й приятел, единствения, който я познаваше по-добре от всички заобикалящи я в момента.
Ето че сега и него го нямаше. Вече й липсваше. Докато прокарваше ръка по автомобила, се питаше дали му е хрумвало, че това е последната кола, върху която работи. Не беше казал нищо за това, но сега, като се връщаше назад към последните им разговори, Аманда си мислеше, че подобна мисъл вероятно не му е била чужда. При последното й посещение й беше дал ключ от дома си с леко намигване.
— Гледай да не го загубиш, за да не се налага да чупиш прозореца — бе поръчал.
Тя го прибра тогава в джоба си, без много да се замисля, защото Тък бе подхвърлил и други любопитни неща същата вечер. Беше търсила из шкафовете и чекмеджетата, за да открие някакви продукти, от които да му приготви вечеря, докато той седеше на масата и пушеше.
— Червено или бяло вино харесваш? — внезапно попита Тък без никакъв повод.
— Зависи — отвърна тя, подреждайки консервите. — Понякога изпивам една чаша с вечерята.
— Държа тук няколко бутилки. В онзи шкаф там.
— Искаш ли да отворя една?
— Не, никога не съм изпитвал такова желание. Предпочитам си пепсито и фъстъците. — Тръсна пепелта от цигарата си в стара чашка за кафе. — Имам винаги и пресни пържоли. Всеки понеделник ми носят от магазина. Държа ги на най-долния рафт в хладилника. Скарата е отвън.
— Да ти опека ли една? — попита тя и пристъпи към хладилника.
— А, не. Вадя ги обикновено към края на седмицата.
— Значи… — колебливо започна Аманда — просто ми съобщаваш къде стоят, така ли?
Тък само кимна мълчаливо и тя реши, че той е просто изморен стар човек. В крайна сметка приготви яйца с бекон, разчисти съдовете и подреди, доколкото можа, докато Тък седеше в креслото пред огъня, наметнат със старото одеяло и слушаше радио. Нямаше как да не забележи колко се е смалил — толкова по-дребен от човека, когото познаваше като момиче. Приготви се да си върви и решила, че е заспал, само го загърна по-добре с одеялото. Дишането му беше дълбоко и някак затруднено. Аманда се наведе и го целуна по бузата.