— Обичам те, Тък.
Старецът се размърда в стола си насън и когато тя вече беше при вратата, го чу да прошепва:
— Липсваш ми, Клара.
Това бяха и последните думи, които го чу да произнася. В тях имаше толкова болка и самота. Едва тогава й хрумна и защо Тък задържа Досън толкова дълго до себе си. Бил е страшно самотен.
Обади се на Франк, за да съобщи, че е пристигнала — чу го как вече заваля думите и побърза да приключи разговора. Добре че децата не бяха вкъщи този уикенд.
Видя на пейката работния календар на работилницата и го погледна, за да види има ли данни за собственика на колата. Оказа се, че човекът е работил за ликвидиране на последиците от урагана Катрина. Трябваше да съобщи тази подробност на адвоката. Мислите й се насочиха към Досън. Той също беше част от нейната тайна. Ако бе разказала по-подробно за Тък на Франк, неизбежно щеше да спомене и Досън, а точно това не искаше. Тък беше разбрал, че Досън е причината тя да го посещава, поне в началото. Нямаше нищо против, защото тъкмо той разбираше най-добре силата на спомена. Понякога, когато слънчевите лъчи проникваха през платнището на сенника и окъпваха със светлина двора на стареца, тя имаше непреодолимото усещане, че Досън е наоколо, сигурен знак за нея, че Тък е всичко друго, но не и луд. Също както духът на Клара, и духът на Досън беше навсякъде тук.
Разбираше, че няма никакъв смисъл да се пита как би протекъл живота й, ако двамата с Досън бяха останали заедно, но в последно време изпитваше все по-голяма необходимост да се връща тук. Колкото по-често го правеше, толкова по-силни ставаха спомените, отдавна потънали в паметта събития и усещания изплуваха от миналото. Само тук й бе лесно да си спомни колко силно беше чувството й към Досън, колко красива и специална я караше да се чувства той. Съвсем ясно и с все по-голяма убеденост се оформяше убеждението й, че никой друг на този свят не я разбира истински. Помнеше най-вече колко много го обичаше и страстта и смелостта, с която той отговаряше на това чувство.
По своя мълчалив начин Досън я бе убедил, че всичко е възможно. Аманда продължи да обикаля работилницата, претрупана с вещи и части, пропита с миризмата на бензин и масло, усещайки тежестта на стотиците вечери, прекарани тук. Прокара пръсти по тезгяха, на който бе прекарала часове да наблюдава наведения над мотора на фастбека Досън, докато той човъркаше вътре, омазан с масло. Още тогава по лицето му нямаше нищо от мекотата и наивността на техните връстници и когато покритата с възлести мускули ръка посягаше към някой инструмент, Аманда виждаше формите и крайниците на бъдещия мъж. И тя като всички в Ориентъл знаеше, че баща му го бие редовно и ако работеше без риза, по гърба му личаха следи и белези от катарамата на неговия колан. Не беше сигурна дали момчето знае за тях и това по някакъв начин ги правеше още по-драматични.
Още тогава той беше висок и слаб, тъмната коса падаше над черните му очи и тя си даваше сметка, че с течение на времето ще стане много хубав мъж. По нищо не приличаше на роднините си от семейство Коул. Веднъж не се сдържа и го попита дали прилича на майка си. Седяха в колата му, по предното стъкло трополяха дъждовни капки.
— Няма как да знам — отговори той и обърса влагата от вътрешната страна на стъклото. Също като Тък, Досън обикновено говореше тихо. — Баща ми изгори всичките й снимки.
Една привечер в края на първото им лято заедно слязоха до малкото пристанище в залива. Досън бе чул, че същата вечер ще може да се наблюдава метеоритен дъжд, и след като постлаха едно одеяло, се загледаха потънали в мълчание в пробягващите по нощното небе светлини. Аманда знаеше колко ще се ядосат родителите й, ако разберат къде е в този момент, но тогава нищо нямаше значение, освен стрелкащите се звезди и топлината на тялото му, освен нежността, с която я бе прегърнал, сякаш не можеше да си представи бъдещето без нея.
Дали всяка първа любов е такава? Неясно защо, тя се съмняваше. С изненада установяваше, че тяхната връзка и досега си оставаше най-реалното нещо за нея. Понякога се натъжаваше, че никога повече не й се случи да преживее подобно нещо. Разбра, че животът може и да унищожи такава страст. Знаеше, че тя невинаги е достатъчна.
Загледана в двора и пространството отвъд оградата, се запита дали Досън е преживял отново любов като тяхната и дали е щастлив. Щеше й се да вярва, че е така. Животът на бивш затворник никога не е лесен. Доколкото знаеше, той бе излязъл от затвора, но може би беше започнал да взима наркотици или беше умрял. Все едно, в нейното съзнание подобна възможност не се покриваше с представата й за него. Ето защо никога не попита Тък за Досън. Боеше се от онова, което щеше да чуе, а и мълчанието му на тази тема само засилваше опасенията й. Предпочиташе неизвестността, само и само да запази спомена за него такъв, какъвто беше. Понякога се питаше какво мисли той за годината, в която бяха заедно, за общите им преживявания и дали изобщо се сеща за нея.