3
Самолетът на Досън кацна в Ню Берн часове след като слънцето бе поело бавния си път към хоризонта на запад. Той се качи в колата под наем и пое към река Нюс, която прекоси при Бриджтаун, откъдето се качи на шосе петдесет и пет. От двете страни на пътя навътре в равнината се нижеха разпръснати ферми и тук-там в дворовете им се виждаха полуразрушени складове за сушене на тютюн. Над равнинния пейзаж се стелеше едва забележима мъгла и му се стори, че нищо не се е променило, откакто преди много години бе напуснал този край, а вероятно и от столетие насам. Мина покрай Грантсбъро и Алайънс Бейбъро и Стоунуол — градчета по-малки дори от Ориентъл. Окръг Пимлико му се стори загубен във времето, забравена страница от хвърлена в ъгъла книга.
В същото време тук беше неговият дом. Много от спомените бяха болезнени, но пък тук се бе сприятелил с Тък, тук беше срещнал Аманда. Започна да различава места, които помнеше от дете, и в тишината на колата се запита какво ли щеше да стане от него, ако не бяха Тък и Аманда. По-важното беше как би се развил животът му, ако доктор Дейвид Бонър не бе излязъл да тича в нощта на 18 септември 1985 година.
Докторът се бе заселил с жена си и двете си деца в Ориентъл през декември предишната година. Дълго време в града нямаше никакъв доктор. Последният се бе пенсионирал и замина за Флорида през 80-те и управата на града напразно се опитваше да намери специалист. Нуждата беше наистина голяма, но въпреки множеството постъпки в тази посока все не се намираше приличен кандидат, който да приеме предложението на затънтеното градче. Голям късмет бе и обстоятелството, че съпругата на доктор Бонър, Мерилин, бе израснала в региона и също като Аманда принадлежеше към тукашното висше общество. Родителите й бяха собственици на големи овощни градини край града — ябълки, праскови, грозде и боровинки. След като завърши специализацията си, доктор Бонър се премести с жена си в родния й град и отвори своя практика.
Пациентите заприиждаха от самото начало. Изтощени от непрестанното пътуване до Ню Берн, хората се трупаха пред кабинета му. Той не хранеше илюзии, че ще забогатее тук. Това бе невъзможно в такъв малък град със сравнително бедни жители. Никой друг не знаеше, че семейните градини бяха отдавна ипотекирани и още с идването му в града тъст му поиска заем от него. Лекарят, естествено, помагаше с пари на роднините на жена си, но тъй като животът бе сравнително евтин тук, той успя скоро да купи къща в колониален стил с четири спални и изглед към Смит Крийк. Жена му беше във възторг, че отново е у дома. За нея Ориентъл беше чудесно място за отглеждане на деца и бе права в голяма степен.
Доктор Бонър харесваше живота сред природата. Плуваше, караше сърф и велосипед, обичаше и да тича. Хората свикнаха да го виждат да се носи вечер след работа с бодра крачка по Брод стрийт, а оттам и към крайните квартали на града. Често му махаха или натискаха клаксони, той отвръщаше с вдигната ръка и продължаваше. Случваше се след особено натоварен ден в кабинета да излезе да тича малко преди мръкване — точно такъв беше случаят на 18 септември 1985 година. Излезе от вкъщи по мръкнало. Пътищата бяха мокри, но той нямаше как да го знае. По-рано през деня бе валяло, но само колкото да се разкисне маслото, покапало от колите върху настилката.
Пое по обичайния си маршрут, който му отнемаше около трийсет минути, но така и не се прибра у дома. Когато луната изгря, Мерилин започна да се тревожи, помоли съседка да наглежда децата и тръгна с колата да търси съпруга си. Веднага след завоя в края на града, недалеч от малка група дървета, видя линейка, шерифа и нарастваща тълпа хора. От тях научи, че мъжът й е бил убит от подхлъзнал се на мократа настилка камион.
Казаха й, че пикапът принадлежал на Тък Хостетлър. Шофьорът, който много скоро щеше да бъде обвинен в углавно престъпление и непредумишлено убийство, бил осемнайсетгодишен и дори вече бил задържан.