Името му било Досън Коул.
На два километра от Ориентъл Досън видя завоя, който никога нямаше да забрави. Видя и черния път за семейния имот и спонтанно се замисли за баща си. Докато беше в ареста в очакване на процеса, полицай от охраната дойде и му каза, че има посетител. Минута по-късно пред него застана баща му с неизменната клечка за зъби в устата.
— И к’во? Видя ли докъде я докара, като избяга от къщи и започна да се срещаш с онази богаташка? До пандиза. — На лицето на мъжа грейна злобна усмивка. — Мислиш си, че си нещо повече от мен, ама не си. Като две капки вода сме.
Досън мълчеше, изпълнен с чувство, близко до омразата, наблюдавайки баща си от ъгъла на килията. Беше си дал дума никога и по никакъв повод да не говори с него. Въпреки съветите на защитника си той се призна за виновен и независимо от препоръката на прокурора му дадоха максимална присъда. В институцията за излежаване на наказанията в Халифакс, Северна Каролина, той работи през цялото време във фермата на затвора, където отглеждаха царевица, пшеница, памук и соя, поти се здраво под изгарящите лъчи на слънцето по време на жътва и мръзна като куче зиме под напорите на силния северен вятър. Пишеше си от време на време с Тък, но за четирите години, които прекара в затвора, никой не дойде да го види.
След като го освободиха, той остана под наблюдение и се върна в Ориентъл. Работеше за Тък и чуваше как съгражданите му си шушукат зад гърба му, когато отскачаше до магазина за резервни части. Отдавна знаеше, че е бедняк, поредният изпаднал непрокопсаник от семейство Коул, но сега към това се прибави и фактът, че е убил зетя на Бенет, единствения лекар в града. Чувството за вина му идваше много. В такива моменти купуваше цветя в Ню Берн, а оттам — на гробището в Ориентъл при гроба на доктор Бонър. Оставяше ги или рано сутрин, или късно вечер, когато нямаше никого. Случваше се да остане близо час, мислеше за жена му и децата, които докторът бе оставил. През останалото време правеше всичко възможно да не се мярка пред очите на съгражданите си.
Семейството му обаче не искаше да скъса с него. Когато баща му дойде за поредната сума от сина си, доведе и Тед със себе си. Старецът носеше пистолет, Тед — бейзболна бухалка, но беше грешка, че не доведоха Аби. Досън им каза да напуснат и Тед пристъпи, но не достатъчно бързо. Четирите години тежък труд не бяха отишли напразно. Досън беше заякнал и напълно готов да им даде отпор — счупи носа и челюстта на Тед и отне оръжието на баща си. Едва не потроши и ребрата му. Докато двамата лежаха на земята, насочи пистолета към тях и ги предупреди да не стъпват повече в гаража. Виещ от болка, Тед се зарече да го пречука, а баща му само бърчеше чело. От тази вечер Досън спеше с пистолет до главата и гледаше да излиза възможно най-рядко. Знаеше, че те всеки момент може да дойдат отново, и то с подкрепление. Съдбата обаче обикновено предлага изненади. По-малко от седмица след сблъсъка Лудия Тед намушка с нож посетител в един бар и беше хвърлен в затвора. Неясно защо, баща му не се появи повече. Досън не се поинтересува за причината. Броеше дните до датата, когато щеше да има право да напусне Ориентъл. Щом дойде краят на пробацията му, той уви пистолета в намаслен парцал, прибра го в кутия и я зарови между корените на дъба до къщата на Тък. Приготви колата си, сбогува се с Тък и пое по магистралата към Шарлот. Там си намери работа като механик, а вечер посещаваше курс за заварчици в щатския колеж. Това прокара пътя му към Луизиана, където постъпи на работа в рафинериите, а оттам — на петролните платформи.
След освобождаването си от затвора той се научи да бъде незабележим и през повечето време живееше сам. Не ходеше у приятели, защото нямаше такива. Не беше излизал с жена след Аманда, защото не спираше да мисли за нея. Всяко сближаване неизменно щеше да доведе до споделяне, а оттам и до това другият да научи за миналото му. Той беше бивш затворник от семейство на престъпници и бе причинил смъртта на един добър човек. Бе излежал присъдата си, изкупваше вината си, но никога нямаше да си прости за случилото се.
Приближавайки града, Досън стигна мястото, където загина доктор Бонър. С периферното си зрение забеляза, че дърветата бяха заместени от ниска постройка с паркинг отпред. Продължи да следи пътя, за да не гледа мястото. След по-малко от минута бе в Ориентъл. Прекоси центъра, мина по моста, свързващ заливите Грийн Крийк и Смит Крийк. Като дете, за да се скрие от роднините си, обичаше да седи в подножието на моста и да наблюдава корабите, представяйки си далечните пристанища, от които идваха, и мечтаейки да отиде там.