Забави скоростта, привлечен от гледката, която винаги му беше харесвала. Пристанището бе оживено, хора се движеха около лодките, теглеха въжетата, с които ги привързаха към пристана. Ако съдеше по движението на клоните на близките дървета, лесно можеше да се досети, че вятърът е достатъчно силен, за да изпълни платната.
Скоро наближи пансиона, в който бе запазил легло за престоя си, но не се чувстваше още готов да спре. Паркира колата недалеч от моста и излезе, разкършвайки с облекчение гърба и краката си. Сети се за цветята, които бе поръчал в цветарския магазин, но реши, че няма защо да бърза. Скоро щеше да разбере дали са пристигнали. Пое към речния бряг, припомняйки си, че Нюс е най-широката река в страната в отрязъка си преди Пимлико Саунд, факт, известен на малцина. Доста басове бе спечелил с тази информация, докато беше на платформата. Повечето хора твърдяха, че е Мисисипи. Дори хората от Северна Каролина не го знаеха. Аманда бе първата, която го сподели с него.
Отново се замисли за нея: с какво ли се занимава, къде живее, как изглежда един неин ден. Без съмнение беше омъжена и той много пъти се бе опитвал да си представи какъв мъж беше избрала. Колкото и добре да я познаваше, не можеше или по-скоро не искаше да си представи как тя спи или се смее с друг мъж. Човек може да се спаси от миналото си само като се впусне в нещо по-добро, и той си представяше, че тя е сторила точно това. Това беше стъпка, която мнозина успяваха да направят. Всеки имаше своите колебания, всеки правеше грешки, но тази на Досън бе различна. Беше го дамгосала завинаги. Мисълта за доктор Бонър и съсипаното му семейство го връхлетя с нова сила.
Загледан във водата под себе си, неочаквано съжали за решението да се върне в града. Знаеше, че Мерилин Бонър продължава да живее тук, но не искаше да я срещне, макар и случайно. Семейството му със сигурност щеше да разбере, че е пристигнал, а той и тях не искаше да вижда.
Нищо нямаше вече за него тук. От една страна, разбираше, защо Тък бе поръчал адвокатът да му се обади след неговата смърт, но защо бе пожелал той да пристигне в Ориентъл? Откакто получи съобщението, мислеше за това, но така и не намираше отговор. Старецът никога не го беше викал, защото по-добре от всички на света знаеше какво изпитва Досън към това място. Не прояви желание и да го посети в Луизиана. Досън редовно му пишеше, но Тък отговаряше рядко. Очевидно е имал причина, все едно каква, но засега тя оставаше напълно неясна.
Вече се канеше да си тръгне, когато някакво движение долу при лодките привлече вниманието му. Загледа се, но напразно, така и не видя нищо различно. За първи път от изваждането му от океана космите на тила му настръхнаха. Там имаше нещо, което не успяваше да разпознае. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха във водата и го заслепяваха. Той засенчи очи с длан и обиколи с поглед пристанището. Възрастен мъж теглеше с жена си лодка в хелинга, малко по-нататък гол до кръста човек бе навел глава над мотора на своя съд; двойка на средна възраст се суетеше около своята лодка, а група тийнейджъри изнасяше кашони и чанти след пътуване по реката. Към най-отдалечения край на пристана приближаваше, използвайки последните пориви на вятъра, за да акостира, друга яхта. С две думи, нищо необичайно. Вече се канеше да се обърне, когато забеляза тъмнокос мъж със синьо ветроустойчиво яке, и впи поглед в него. Онзи стоеше в началото на кея и също като него засенчваше с длан очите си. Досън бавно свали ръка — тъмнокосият направи същото. Досън бързо отстъпи крачка назад — непознатият също. Досън затаи дъх и сърцето му се заблъска в гърдите.
„Не е истина. Това не се случва с мен“.
Видяното разтърси Досън и той изпита желание да отиде час по-скоро в дома на Тък. Преди години това бе неговото убежище и той изведнъж си спомни усещането за спокойствие, което намираше там. Мисълта, че ще трябва да проведе някакъв, макар и неангажиращ разговор със собствениците на малкия хотел, където беше запазил стая, определено не му хареса. Искаше да е сам и да помисли за тъмнокосия мъж. Или сътресението беше много по-сериозно, отколкото лекарите предполагаха, или те бяха прави за стреса от преживяното. Докато предпазливо подбираше местата, където да стъпи, за да стигне отново на пътя, взе решение да се консултира и с лекари в Луизиана. Нищо чудно и те да му кажат същото.
Избута дълбоко в съзнанието си тревожните мисли и свали прозореца на колата. Пое с пълни гърди свежия въздух, наситен с аромат на бор и застояла вода. След няколко минути зави по отклонението, водещо към дома на Тък. Колата подскачаше по засъхналите коловози и изровените от дъждовете ями. След завоя пред къщата Досън с изненада видя беемве, паркирано пред входа. Сигурен беше, че не е на Тък. Първо, колата бе твърде чиста, за да е негова, и второ, Тък никога не би купил чуждестранна кола. Не защото се съмняваше в качеството, просто му липсваха измервателни уреди, без които не можеше да я ремонтира. Освен това той винаги бе предпочитал камиони, особено онези, произведени в началото на 60-те години. Трябва да бе ремонтирал поне половин дузина такива, караше ги известно време, след което ги продаваше, ако се появеше кандидат. Истината е, че го интересуваха не толкова парите, колкото самият ремонт.