Досън спря до беемвето и излезе навън, изненадан от това колко непроменена е къщата на стареца. Откакто я помнеше, тя си беше истинска съборетина, онази част, която трябваше да бъде ремонтирана още навремето, си стоеше все така порутена. Аманда бе купила сандъче с цветя, за да развесели малко жалката фасада, и то все още беше там, където тя го бе поставила, но естествено, от цветята не бе останала и следа. Помнеше колко се вълнуваше тя, докато го поднасяха на Тък, нищо че той така и не разбра какво да прави с него.
Досън се огледа, проследи катерицата, която бързо се скри със скокове между клоните на кучешкия дрян. Птица кардинал се обади и отново настъпи пълна тишина. Той мина зад къщата, където бе далеч по-сенчесто, и се отправи към работилницата. Когато излезе на огряно от слънцето място, забеляза вътре силуета на жена, която оглеждаше колата, вероятно последният класически автомобил, върху който бе работил Тък. Първата му мисъл беше, че е от офиса на адвоката, и тъкмо щеше да я поздрави, когато тя се обърна и Досън замря. Думите заседнаха в гърлото му.
Въпреки разстоянието, стори му се по-красива, отколкото я помнеше, и за един момент, който му се видя цяла вечност, той не успя да промълви нито дума. Реши, че отново му се привижда, но след като премигна няколко пъти, разбра, че не греши. Тя беше истинска и беше тук, в някогашното им убежище.
Виждаше как Аманда не откъсва поглед от него и изведнъж си даде сметка защо Тък бе настоял той да се върне у дома.
4
Никой от двамата не можеше да продума от изненада. Първата мисъл на Досън беше колко по-жива е тя от образа, който пазеше в паметта си. Лъчите на следобедното слънце превръщаха русата й коса в старо злато, а дори отдалеч виждаше енергията в сините очи. Постепенно малките разлики стигнаха до съзнанието му. Изчезнала бе мекотата на младостта. Скулите бяха по-изпъкнали, очите й му се сториха някак хлътнали и заобиколени от мрежа тънки бръчици в ъглите. Годините очевидно си бяха казали думата. За разлика от последната им среща сега тя беше зряла забележителна красавица.
Аманда също поглъщаше с очи това, което вижда. Пясъчножълтата риза бе пъхната небрежно в колана на избелелите дънки, очертаваше тесния ханш и широките рамене. Усмивката беше същата, но Досън носеше косата си по-дълга от преди, а при слепоочията се различаваха сребърни нишки. Тъмните очи както и преди привличаха погледа, но някъде в дъното им забеляза искрицата на подозрителност, характерна за човек, преживял трудни моменти. Вероятно защото го виждаше точно тук, на мястото, където бяха прекарали толкова много време заедно, завладяна от силните чувства, тя не знаеше какво да каже.
— Аманда? — обади се той пръв.
Тя долови нотки на изненада, докато произнасяше името й. Сякаш това беше достатъчно, за да осъзнае, че той е от плът и кръв. „Той е тук — помисли. — И е наистина той.“ Видя го как пристъпва насам и малко по малко годините, в които бяха разделени, се стопиха. Застанал пред нея, той разпери ръце и Аманда потъна в прегръдката му, както се бе случвало толкова често преди. Притисна я до гърдите си и тя се отпусна, почувствала се отново на осемнайсет.
— Здравей, Досън — прошепна Аманда.
Останаха дълго така, окъпани в лъчите на залязващото слънце. Когато най-сетне се отдръпнаха един от друг, тя долови силните чувства, които кипяха в гърдите му.
Оглеждаше го отблизо, отбелязвайки мислено следите на изминалите години. Досън беше станал истински мъж. С обветрено лице и слънчев загар, с едва забележимо оредяла коса.
— Какво правиш тук? — попита той и докосна ръката й, сякаш за да се увери, че не сънува.
Едва сега тя дойде на себе си и сещайки се коя е, отстъпи леко назад.