Това беше през 1984-та и той бе на седемнайсет. В края на лятото Досън вече знаеше, че е влюбен. Есента настъпи, жълти и червени листа застилаха земята, когато той осъзна, че иска да прекара остатъка от живота си с нея, все едно колко налудничаво можеше да звучи подобно нещо. Останаха заедно и през цялата следваща учебна година, ставаха все по-близки, прекарваха двамата всяка свободна минута. С нея му беше лесно да е такъв какъвто е, без да се преструва, с нея за първи път в живота си се почувства щастлив. Дори сега това, за което си позволяваше да мисли от време на време, беше последната им година заедно.
Ако трябва да сме точни, той не мислеше за нищо друго, освен за Аманда.
В самолета Досън се настани на мястото си до прозореца, а от другата му страна седна млада червенокоса жена с дълги крака, някъде над трийсетте. Той проследи как колата за багажа на пътниците се отдели от търбуха на машината и неясно как, му напомни за Аманда. Спомни си как плуваха в река Нюс първото лято, как мокрите им тела се докосваха, как кацнала на тезгяха в работилницата на Тък, прегърнала коленете си, Аманда го наблюдаваше, докато той работеше върху колата си. В такива мигове Досън си мислеше, че не иска нищо друго от живота, освен да я вижда така до себе си. През август колата за първи път потегли и Досън заведе Аманда до плажа. Излегнаха се на кърпите, преплели пръсти, и бъбриха за любимите си книги, за филмите, които харесваха, споделяха тайни и надежди за бъдещето.
Не липсваха и скарвания. В такива моменти проличаваха чертите на пламенния й характер. Не спореха често, но колкото и яростно да се разгаряха споровете, почти винаги приключваха бързо. Понякога Аманда просто се заинатяваше за нещо дребно. Избухваше яростно пререкание, но бързо стигаха до съгласие.
Дори когато той истински се ядосваше, не можеше да не се възхити от честността й, честност, която се коренеше в това, че тя държеше на него повече, отколкото на всеки друг.
Освен Тък никой друг не разбираше какво вижда тя в него. Естествено, двамата правеха всичко възможно да крият връзката си, но Ориентъл беше малък град и след време хората започнаха да шушукат. Един по един приятелите на Аманда се отдръпнаха от нея и беше само въпрос на време родителите й да разберат. Той беше Коул, а тя Кулиър и това бе съвсем достатъчна причина за скандал. В началото близките й решиха, че тя просто преминава през фаза на младежки бунт, и предпочитаха да се правят, че не забелязват увлечението й. След време стана ясно, че връзката не е просто увлечение, и животът на Аманда взе да става сложен. Родителите й прибраха шофьорската й книжка и забраниха да използва телефона. През есента седмици наред не я пускаха да излиза в почивните дни. Досън така и не стъпи в дома им и единственият път, когато баща й отвори дума за него, беше, за да заяви, че той е просто „бял боклук“. Майка й я умоляваше да прекрати връзката, а през декември баща й спря да й говори.
Враждебността, с която все повече ги заобикаляха, само сближи още повече Досън и Аманда, той я държеше за ръка вече и пред хората, а тя стискаше здраво пръстите му. Той беше всичко друго, но не и наивен, даваше си сметка, че времето им заедно е откраднато. Всеки и всичко бе срещу тях. Бащата на Досън също научи и когато без увъртания попита за приятелката му при едно от посещенията си за парите на сина си, макар в тона му да не се криеше заплаха, момчето усети как стомахът му се свива.
През януари Аманда навърши осемнайсет и вбесени от връзката й, родителите й бяха на крачка от това да я изгонят от дома. По онова време тя пет пари не даваше за тяхното мнение или поне така твърдеше пред Досън. Понякога след яростна разправия с тях се измъкваше посред нощ през прозореца на стаята си и отиваше в работилницата при него. В повечето случаи той я чакаше, но понякога се събуждаше от присъствието й на матрака до себе си. Разхождаха се до притока на реката и Досън я прегръщаше през кръста, докато седяха под приведените клони на престарелия дъб наблизо. Докато огрени от луната гледаха подскачащите в реката барбуни, Аманда разказваше с пресекващ от обида глас за разправиите у дома, като се стараеше да му спести обидните думи на родителите си. Той я обичаше още повече заради това, макар да бе съвсем наясно с мнението на семейство Кулиър за него. Една вечер след подобна разправия сълзите се стичаха неудържимо изпод затворените й клепачи и той внимателно предложи да спрат да се срещат.