Погледнах часовника си. Можех ли да направя по това време посещение на господин Андерсон?… Часът беше десет и половина… Не беше нито много рано, нито късно. Моментът беше подходящ.
И така, прекрачих прага на пътната врата и влязох в двора.
Вляво от входа някакъв прислужник миеше една кола. Приближих се до него и попитах дали господин Кристиан Андерсон е у дома си.
Той се изправи бавно и без да продума ми посочи главната врата на къщата.
Широки стълби водеха дотам. Изкачих ги и позвъних. Веднага се появи стар прислужник, който само открехна вратата и ме изгледа от глава до пети.
Учтиво повторих въпроса си и към него.
— Среща ли ви е определил? — запита старият човек.
— Не — казах аз.
— Тогава му пишете!
Той щеше да затвори вратата, но аз побързах да поставя крака си на прага и по този начин принудих прислужника да остави вратата отворена и да ме изслуша.
— Идвам от страна на господин Бьорнсон — излъгах аз най-безочливо. — Трябва да видя незабавно господин Андерсон. Предайте му моята визитна картичка, моля ви. Сигурна съм, че ще ме приеме.
— Съмнявам се — отвърна все така кратко прислужникът. Но после добави, като протегна ръка: — Дайте.
Подадох му визитната си картичка, на която под моминското си име, естествено, бях написала с молив следното: «Моля господин Кристиан Андерсон да бъде така добър да ми отдели няколко минути по бърза и важна работа.»
Старият човек се отдалечи, като затвори вратата и ме остави да чакам вън на площадката.
Той се забави не по-малко от десет минути. Започвах да мисля, че ме е забравил и се чудех какво да правя, дали да позвъня отново или да си отида, когато най-после той се появи.
— Елате! — каза той.
Докато чаках, моето трескаво нетърпение беше изчезнало. Когато последвах прислужника, бях обзета от известно притеснение и се питах как да започна разговора с моя тайнствен «съпруг».
Бях толкова близо до целта, а се чувствувах смутена. Трябва да призная дори, че в този миг имах желание да се измъкна навън и да избягам от тази къща, но не посмях да го направя, защото се страхувах да не предизвикам скандал.
Човекът вървеше пред мене, отваряше врати, отдръпваше се и аз минавах. Така прекосихме три-четири разкошно мебелирани стаи. Най-после се спряхме пред една врата. Прислужникът повдигна тежката завеса и почука.
— Влез! — каза рязък глас.
— Посетителката е тук…
— Да влезе!
Повелителният тон на гласа в миг ме накара да се окопитя.
Влязох смело в един просторен работен кабинет и видях този, който пред закона беше мой съпруг.
Както и очаквах, той ми беше съвършено непознат. Неговото лице не събуждаше никакви спомени у мене.
Той беше висок и рус. Лицето му беше гладко избръснато и осветено от две сини очи, малко студени и малко надменни.
Цялата му личност оставяше впечатление за сила и за енергия.
Във Франция биха казали за него «хубав мъж», а човек от народа би го нарекъл «здравеняк», но на мене той ми се стори като сила, която не ще мога да преодолея.
Той стоеше прав, когато аз влязох. За миг ние се изгледахме мълчаливо. Като видях, че той не ми предлага стол, вероятно, за да скъси разговора колкото е възможно повече, без да чакам покана аз седнах срещу него, от другата страна на писалището.
Той ме наблюдаваше все така мълчаливо, но най-после не издържа, и запита, като стоеше все още прав и все тъй неподвижен:
— Какво желаете?
— Да говоря с вас — отвърнах аз. — И понеже разговорът ни едва ли ще бъде кратък, смятам, че и двамата ще се чувстваме по-удобно седнали, отколкото прави.
Изненада проблесна в сивите му очи. Явно моят решителен тон го учудваше. Аз самата се чудех как можех да бъда толкова дръзка.
Във всеки случай домакинът седна.
— Пристъпете направо към целта — каза той сухо на френски. — Понеже виждам, че не си служите с особена лекота с шведския език, говорете на френски, аз говоря правилно.
Действително, той се изразяваше с лекота. Едва се долавяше лек чуждестранен акцент.
— Още по-добре е, че ще мога да се изразявам на майчиния си език — отвърнах веднага аз. — Така и вие самият ще ме разберете по-лесно.
— И?
— Преди да започна, мога ли да ви попитам, дали вие сте наистина господин Кристиан Андерсон, клиентът на господин Бьорнсон?
— Да, аз съм.
— Никой друг ли не носи подобно име?
— Доколкото зная, не.
— Значи никакво съмнение няма, вие сте човекът… Прочетохте ли моето име?
— Прочетох го.
— Нищо ли не ви говори това име?
— Нищо… когато е свързано с вас.
— Това име е моето.
— Не!
Това «не» беше толкова рязко, че подскочих: