— Но аз… Какво е смятал да прави Бертхайм с мен в цялата тази объркана работа?
— Хм! Може би си е казвал, че има повече от четири години до пълнолетието ви, когато ще трябва да ви представи точна сметка за всичко. Без съмнение той е предполагал, че до тази дата всичко ще бъде свършено. А ако всичко се беше развило според сметките му, той едва ли е щял да чака тази дата, за да избяга заедно със съучастницата си.
Очевидно, предположенията на господин Бьорнсон не бяха далече от истината. Вероятно моят настойник си бе правил сметките тъкмо така.
Докато след тези дълги обяснения Бьорнсон спря, за да си поеме дъх, моето внимание отново се насочи към Кристиан Андерсон.
Със смръщено чело, с очи, сведени към земята и с ръце на гърба, той продължаваше разходката си из стаята. Може би за първи път неговото злополучно брачно приключение се разкриваше тъй откровено пред един чужд човек. Надменен, какъвто изглеждаше, това признание, макар и направено чрез устата на друг, трябва да му беше извънредно мъчително. И макар че съвсем не бях доволна от държанието му към мен, изпитах съчувствие.
— Сега сте вече в течение на всичко, което предшестваше и последва женитбата на господин Андерсон — продължи Бьорнсон. — Смятам, че не съм пропуснал никаква подробност, необходима, за да бъдете добре осведомена. Сега е ваш ред да ни кажете как научихте истината и какво смятате да правите понастоящем.
Разказах набързо за смъртта на Бертхайм и за поемането на неговите работи от господин Даржил. Не пропуснах да спомена с каква мъка той бе успял да ме убеди, че наистина съм омъжена и завърших, като подчертах решението си да скъсам тази връзка, понеже тя почиваше на съвършено фалшиви основи.
— Защо искате да анулирате женитбата? — възкликна Бьорнсон. — Тази злополучна измама не пречи на завещанието на Шарл дьо Флоран да бъде в сила такова, каквото е, с всичките си точки. Тъкмо неговото последно желание ви свързва с Кристиан Андерсон.
— Извинете — възразих аз, — кой ви е казал, че съм приела условията, поставени в това завещание!
— Но то облагодетелства и вас! То ви прави богата, докато сега, както сама признахте, вие не разполагате с никакви средства.
— Допускате ли, господине, че бих поискала сумата от деветстотин хиляди франка, която ми се полага чрез тази женитба? Нямам никакво намерение да отнема дори един сантим от господин Андерсон. Но за да бъде всичко в ред и аз ще искам да получа нещо в замяна. Това, което му предлагам, е съвсем просто: искам той да ми помогне, за да се анулира този брак колкото е възможно по-скоро.
— Никога!
Това възклицание се изтръгна от устните на Кристиан Андерсон. Той се бе спрял пред мен и ме гледаше предизвикателно. Беше малко бледен.
Трепнах от изненада. За първи път той вземаше участие в разговора и то само с това възклицание, а беше вече в противоречие с мен.
Но щом премина първоначалната ми изненада, трябва да призная, че изпитах известно задоволство, че ми се отдава случай да го дразня и да му противореча.
— Значи вие не искате тази женитба да бъде анулирана? — запитах аз много спокойно.
— Не, не искам.
— А защо?
— По същата причина, поради която понасях в продължение на три години дяволския характер на другата жена. Не искам нито развод, нито анулиране… дотогава, докато е жив дядо ми… После ще видим!
— На каква възраст е вашият дядо?
— Той е на седемдесет и шест години. При това, ако се съди по волята и упоритостта му, трябва да е много здрав…
Започнах да се смея.
— Слушайте, надявам се, че не говорите сериозно… Ние не се познаваме, не се обичаме… ни най-малко, дори…
— Да, ни най-малко! — потвърди той напълно съгласен.
— Ще добавя дори, че ние бихме били по-скоро неприятни един на друг — продължих аз.
— Крайно неприятни! — отвърна той по същия начин.
— Прочее, невъзможно е вие сериозно да мислите да оставим да продължава този глупав брак, който ни свързва пряко желанията ни и който може да трае дълго, защото на вашия дядо може да му хрумне да стане столетник.