— Извинете — прекъснах го аз, — лично аз имам основание да се сърдя на вашия клиент.
— Защо?
— Онзи ден, когато ме изпъди от дома си, господин Андерсон ми нанесе твърде жестока обида.
— О, това е станало само поради заблуждение. Преди малко чрез мене моят клиент призна вината си и ви поздрави като истинската Симон Монтаняк.
Повдигнах рамене:
— Както и да е, след една такава първа среща, господин Андерсон ще остане за мен винаги един от най-неприятните мъже, който съм срещала.
Кристиан Андерсон се поклони отново.
— Изглежда, че поне в това отношение ние сме съгласни, госпожице, защото и аз за първи път виждам жена, която успява да бъде толкова неприятна, като вас…
Бьорнсон ни слушаше смаян:
— Чакайте, чакайте! Излишно е да усложнявате така положението. Вие, драги Андерсон, сте един от най-почтените и добри хора, които познавам. Произхождате от едно от нашите най-стари семейства и сте ценен писател и рядък кавалер. Невъзможно е вие да продължавате да имате това враждебно държание спрямо едно възпитано младо момиче, което повече от вас е жертва на женитбата, която свързва двама ви.
— Не виждам защо госпожица Монтаняк трябва да бъде толкова съжалявана, задето е моя жена — отвърна Кристиан Андерсон малко намусено.
— Без съмнение — съгласи се веднага ловкият адвокат — госпожица Симон не би могла да се оплаче нито от вашата почтеност, нито от положението ви, нито от личната ви стойност… Напротив, всяка жена би била горда да носи вашето име.
— Точно така!
— За нещастие, връзките, които я свързват с вас, са наложени от обстоятелствата, без да са взети под внимание нито нейните желания, нито нейните чувства.
— Не се ли отнася същото и за мен?
— Да, но душата на девойката е по-чувствителна, отколкото тази на мъжа. Все пак аз съм сигурен в едно нещо: ако вие се бяхте срещнали преди четири години, така както трябваше да се случи, днес щяхте да бъдете мъж и жена в пълния смисъл на думата и убеден съм, че на никой от вас двамата нямаше да му мине през ума да съжалява, задето на покойния кръстник му бе хрумнало да ви събере.
— О! Не! — протестирах аз, като поклатих глава.
— Да, да, госпожице — настоя Бьорнсон. — Аз ще отида дори по-далече: без проклетата измама, на която стана жертва моят клиент, вие сега щяхте да обичате съпруга си, той щеше да бъде влюбен във вас и двамата нямаше да помислите да се разделяте. Преди четири години вие и двамата щяхте да се съгласите на тази женитба, при това у вас, госпожице, нямаше да има неприятния спомен от нелюбезния прием, а вас, драги приятелю, името Симон Монтаняк нямаше да дразни и да ви напомня толкова болезнени сцени, толкова разочарования.
Но понеже Кристиан Андерсон започна да дава признаци на нетърпение, господин Бьорнсон се обърна по-специално към него.
— Слушайте, драги приятелю, признайте, че в началото на женитбата си вие опитахте всички възможни средства за помирение… че бяхте неизказано благ и кротък, само и само да можете да се разберете с жена си…
— Е, да, вярно е…
— Да, но аз съм сигурен, че тези същите средства, които пропаднаха при онази жалка личност, ще имат успех при госпожицата!
— Мамите се, случаят е съвсем друг! — прекъснах го аз.
Бьорнсон се обърна към мен като ужилен.
— Защо? — запита той малко нетърпеливо.
— Защото господин Андерсон се е старал да се харесва на жената, която се е представила под мое име, защото тя е била хубава, руса, елегантна… докато аз… Впрочем, какво да ви кажа, още щом ме видя в главата му не можа да се породи друга мисъл, освен да ме изхвърли през вратата, без да желае да изслуша обясненията, които исках да му дам.
Въпреки яда, който все още не бе ме напуснал, казах тези думи с весела усмивка на уста. Господин Бьорнсон също не можа да не се усмихне, но лицето на Кристиан Андерсон остана мрачно.
— Вие сте много упорита в чувствата си, когато имате зъб на някого, госпожице!… Действително, жената, която бе заела вашето място, беше много хубава… Тя беше руса, а вие сте тъмнокоса, но аз не мисля, че само цветът на косите е от значение за хубостта на една жена… И после, това е въпрос на вкус. Някои хора намират за очарователни тъкмо брюнетките… Какво ще кажете вие, Андерсон?
Андерсон повдигна рамене и отвърна с досада:
— Излишно е да се допитвате до мен, понеже на мен не ми е предоставено да избирам и случаят устрои всичко без да го е грижа за моите вкусове… Впрочем — завърши той горчиво, — за такъв какъвто ще бъде моят бъдещ съпружески живот, съвсем не е от значение дали жена ми ще бъде хубава или грозна.