— Моето име, моето презиме, моята рождена дата!
Но защо и как името Кристиан Андерсон се бе озовало до моето?
Не познавах този човек. Нещо повече, никога до този ден не бях чувала, нито чела името му.
— О! Трябва незабавно да разясня това недоразумение. Ще пиша на господин Даржил! Не мога да допусна да продължава подобна груба грешка!
Спуснах се към писалището, за да пиша веднага на нотариуса, но тъкмо в този миг ми хрумна една нова мисъл: С или без Кристиан Андерсон, господин Даржил искаше да види мен… да види Симон-Луиз Монтаняк…
Вместо да му пиша, нямаше ли да е по-добре да се озова на неговата покана? Така по-бързо отколкото с размяна на писма, грешката щеше да бъде установена и поправена. В същото време щях да бъда наясно и по отношение на работата, която ме засягаше.
Реших да изпълня намерението си още на същия ден. Слязох при госпожа Норден, за да я помоля да ме освободи.
Пред вратата на нейния апартамент срещнах Анна-Мари, която излизаше оттам. Тя изглеждаше весела и очите й светнаха подигравателно, когато се спряха на мен.
Разбрах, че бе докладвала на господарката си за странното писмо, което бях получила със сутрешната поща.
Изведнъж цялата работа ми се видя много забавна.
Омъжена! Тя смяташе, че бях омъжена!
Госпожа Норден веднага ми позволи да отсъствам. Добрата жена изглеждаше възмутена от лошата шега, на която бях станала жертва.
— Едно младо момиче, препоръчано ми направо от пансиона, където е било примерна ученичка! Наистина, този нотариус заслужава да му се дръпнат ушите!
Глава ІІ
Беше едва два часът следобед, когато се озовах в бюрото на господин Даржил.
Стаята беше дълга, тъжна, облепена със сиви тапети. Тъмните писалища бяха отрупани с книжа. Любопитните и настойчиви погледи на чиновниците ме накараха да се почувствувам притеснена.
За щастие, един приятен глас ме извика от края на стаята.
— Какво желаете, госпожо? — запита учтиво възрастен мъж, който седеше пред едно писалище, отделено от другите с дървена решетка.
— Мога ли да видя господин Даржил — отвърнах аз и пристъпих към него.
— Той е много зает в момента, госпожо, и струва ми се, че няма да може да ви приеме без определена среща.
— Но той самият ме повика да дойда тук колкото е възможно по-скоро.
— О! Това е съвсем друго нещо. Само нека госпожата има любезността да ми припомни името си…
Настойчивостта, с която този човек ме наричаше «госпожа», започваше да ме дразни, макар да знаех, че той ме нарича така само от учтивост и защото не знае коя съм.
Но не можех да не се дразня от това «госпожо», защото в ушите ми все още звучеше подигравателното възклицание на Анна-Мари:
— Госпожа Кристиан Андерсон!
Ето защо аз наблегнах особено много на думата «госпожица», когато казах името си.
— Симон Монтаняк? — повтори той, сякаш се стараеше да си спомни.
В същото време той погледна един списък, оставен на писалището му.
Стори ми се, че търсенията му останаха напразни и почувствувах известно разочарование.
— Не виждам за каква работа… — чух го да шепне, а после ме запита:
— Отдавна ли сте получили покана да дойдете тук?
— Тази сутрин получих писмото, господине.
— Я гледай! — възкликна той учуден.
После стана и каза.
— Заповядайте, седнете, госпожице. Сега ще видя дали господин Даржил е в кабинета си.
Той излезе, но се върна само след няколко секунди и каза:
— Заповядайте, влезте, госпожо. Господин Даржил ви очаква.
Защо ми се стори, че долових в очите му известно любопитство, което не бях забелязала преди? Защо отново бе започнал да ме нарича «госпожо»?
Обзе ме особена тревога. Все пак, от какво можех да се страхувам?
Бях чувала за господин Даржил, но рие го познавах. За първи път се озовах пред него.
Той беше човек на около шестдесет години. Имаше сериозен, вдъхващ доверие, много симпатичен вид. С любезен жест той ме покани да седна и като делови човек, чието време е скъпо, веднага пристъпи към същината на работата.
— Помолих ви да дойдете в бюрото ми колкото е възможно по-скоро, за да уредим всички висящи въпроси, които ви засягат и с които се занимаваше господин Бертхайм.
— Господин Бертхайм?
— Да, господин Бертхайм, който беше нотариус в този край от тридесет и четири години. Той беше ваш настойник, нали?
— Да.
— Е, добре, Бертхайм умря преди няколко месеца… Впрочем това сигурно ви е известно.
— Напротив, нищо не знам.
— Господин Лекур и аз бяхме натоварени да уредим всички висящи въпроси в бюрото на покойния. Трябва да добавя, госпожо, че това не ви обвързва ни най-малко с мен за в бъдеще. Нещо повече, вие още сега можете да си изберете някой пълномощник, с който да уредя всичко, вместо вие да си правите труда да идвате тук…