— Може би това е така, защото вие вече не сте свободна? — забеляза Бьорнсон и ми отправи проницателен поглед, под който почувствувах, че се изчервявам леко.
— Какво искате да кажете? — запитах аз.
— Искам да кажа, че може би вече сте дали сърцето и доверието си на този добър момък, чието възможно съществувание изтъкнахте преди малко.
Изправих се с пламнали страни.
— Давам ви честната си дума, господине, че няма нищо подобно. Аз съм свободна. Никой мъж не е събуждал у мене чувство на любов… Впрочем, аз напуснах пансиона едва преди три месеца и не съм имала никакво време да мисля нито за любов, нито за женитба.
— Значи напълно свободна сте? — настоя той.
— Напълно.
— Никакви тайни мисли, никакви надежди?… Дори никакви мечти, които толкова много се въртят из главите на младите момичета?
— Мечти? О! Без мечти никой не може. Коя жена не си е представяла своя избраник! Но понеже за мен това видение винаги си е останало само мечта и не е взело човешки образ, мога смело да ви повторя, че сърцето и бъдещето ми са напълно свободни.
— Извинете ме, че настоявах толкова много, дете мое, но понеже ви видях да отблъсквате с толкова ужас мисълта да споделите живота си с господин Андерсон, който при това е много хубав мъж, заключих, че не сте свободна.
— За щастие, мисълта и чувствата ми не са погълнати от никого. И ако отблъсквам този човек, то е защото съм убедена, че той и аз никога не бихме могли да постигнем съгласие по който и да е въпрос!
Бьорнсон започна да се смее.
— Вие сам видяхте, какво става непрекъснато между нас — забелязах аз. — Щом единият каже нещо, другият веднага му противоречи.
— Малко е нужно, за да станете съвсем други.
— Не — настоях сериозно, — аз съм много злопаметна и не мога да забравя неговия прием…
— Хайде, хайде, говорите като разглезено дете, на което случайно са отправили незаслужен упрек и което стои сърдито в ъгъла, вместо да приеме лакомствата, които му се предлагат, за да се изглади грешката.
Не можах да не се намуся.
— Господин Андерсон е малко стипчиво и бодливо лакомство — казах аз съвсем искрено.
— До вкусната ядка на кестените и орехите също се стига мъчно, малка госпожице, и все пак те са толкова приятни за ядене.
— Може, но на мене ми липсва апетит — отвърнах закачливо аз.
— Е, добре, тогава ще го предизвикаме с един аперитив.
Бьорнсон говореше тъй непринудено и бащински, че започнах да изпитвам истинско успокоение. Сега, когато се намирах само с него, не можех да изтъкна сериозно обвиненията си срещу Кристиан Андерсон.
Бьорнсон потърси нещо в едно досие, оставено на писалището му, взе едно писмо и ми го подаде с думите:
— Ето нещо, което ще предизвика липсващия ви апетит…
В миг сълзи замъглиха очите ми. Обзе ме трепет. Макар и мастилото да бе вече малко избледняло, познах веднага почерка на майка ми.
— Писмо от мама — промълвих аз със свито гърло.
— Да, писмо от госпожа Монтаняк до Шарл дьо Флоран, вашия кръстник. Исках да не събуждам у вас тези тъжни и скъпи семейни спомени… но моят дълг днес ми налага да направя всичко, което е по силите ми, за да се изпълнят желанията на тези, които вече не са между нас. Аз трябва да успея да ви убедя, че ако вие без основателни причини се откажете да бъдете жена на моя клиент, то ще пренебрегнете съвсем лекомислено едно съкровено желание на покойната ви майка.
— Нима майка ми е познавала този човек?
— Тя е ходила да го посещава няколко пъти в един колеж във Франция, където той е учил. Господин Андерсон не е забравил нейните посещения… Ето, четете, ще се убедите, че този брак е бил желан и от нея.
Пръстите ми, потрепервайки, разгърнаха листа.
— Дали имам право да прочета едно интимно писмо на майка ми до моя кръстник?
— Това писмо е писано от майка ви по време, когато смъртта е била вече простряла крилата си над нея. Това е последната молба на една майка, която вижда детето си да остава само, без средства и без подкрепа в живота. Тя моли Шарл дьо Флоран да бди над вас и му напомня, че без непреклонността на родителите им той е щял да бъде ваш баща и естествен покровител. После, относно малкия Кристиан, тя му напомня плановете за бъдеще, които са кроили за вас, като са ви гледали да растете и двамата тъй хубави и здрави деца… Но по-добре четете, дете мое, и сама ще се уверите в това, което ви казвам.
Прочетох с разбираемо вълнение скъпото майчино писмо. Действително, в него пищеше точно това, което бе казал господин Бьорнсон. Когато привърших четенето, едва сдържах сълзите си.
Събеседникът ми има съобразителността известно време да запази мълчание и най-после ме запита тихо: