Но това не беше от никакво значение за мене, понеже и аз самата щях да последвам «съпруга», а не мъжа, който той беше.
Господин Бьорнсон, очарован от тази развръзка, потриваше ръцете си със задоволство.
— Наистина, не мога да кажа, че днес изгубих времето си напразно. Доволен съм, драги приятели, че се решихте на това разрешение. Господин Андерсон ще отведе у дома си едно честно и добро момиче от почтено семейство. Съдбата му дължеше това. А вие, драга госпожо, ще влезете в един уважаван дом й ще заемете мястото, което трябваше да заемете още преди четири години… Аз съм доволен, наистина много доволен!
Кристиан Андерсон отправи мълниеносен поглед към Бьорнсон, сякаш неговата радост и насърчителни думи му бяха неприятни.
Но радостта на Бьорнсон беше много голяма и един мрачен поглед не можа да я угаси.
— Хайде, хайде, господин Андерсон, радвайте се и вие като мене! Аз не мога да не бъда весел, защото днес работих добре и съм доволен от себе си.
— Да се надяваме, че никога няма да съжалявате за днешното си задоволство!
— Сигурен съм, че няма да съжалявам, уверявам ви. И после, как мога да не се радвам, че слагам малката ръчичка на госпожата в ръката на един почтен човек, когото познавам така добре. А вие, мое дете — добави той по-сериозно, като се обърна към мене, — последвайте в дома му вашия съпруг и не забравяйте обещанието си… Това е всичко, което искам от вас.
— Дадох вече дума — отвърнах аз по същия начин и му подадох сърдечно ръка, защото чувствувах, че в този миг той имаше присърце моите интереси не по-малко от тези на клиента си.
Адвокатът поднесе ръката ми до устните си и по този начин приключи разговора ни.
Няколко минути по-късно Кристиан Андерсон и аз се сбогувахме с господин Бьорнсон, който бе настоял да ни изпрати чак до входната врата.
Автомобилът на моя съпруг беше спрял до тротоара. Андерсон отвори вратата и се отдръпна, за да ми направи път да вляза.
Изпитах известно колебание и очите ми за миг се вгледаха с копнеж към оживената улица.
Само преди няколко часа бях дошла свободна в тази къща, а сега си отивах обвързана, редом с един съпруг, когото не обичах, нещо повече, който ми беше по-скоро неприятен; един съпруг, който щеше да бъде надменен и съвсем лош тиранин. И все пак, аз бях обещала да се постарая да бъда обикната от него, каквито и да бъдат презрението и студенината му!
Изведнъж ме обзе мъчително чувство. Стори ми се, че никога не ще имам смелост да изтърпя докрай това изпитание. Тежка, потискаща тревога изпълни гърдите ми.
Очите ми срещнаха проницателния поглед на Кристиан Андерсон, който беше доловил моето колебание. Реших, че не е достойно за мене да му показвам тази слабост, след като твърдо бях приела да го последвам. Затова наведох глава, сподавих една нова въздишка, влязох в колата и се настаних в ъгъла. Свих се там, защото неволно исках да избегна да се докосна до «съпруга си».
Отначало ние мълчахме. Най-после аз бях тази, която проговори:
— Можех да дойда у вас утре… Трябваше да уредя сметката си в хотела и да прибера вещите си.
Той хвърли поглед към часовника си.
— Имаме време да минем оттам още сега — каза той.
Тутакси той даде нареждане на шофьора да промени посоката.
— О, не трябваше да се безпокоите! — възпротивих се учтиво аз. — Можех да отида сама или да отложа за утре.
— По-добре всичко да бъде уредено още днес.
— Но ако трябва да прибера куфарите си, ще ми трябва време.
— Ще вземете само това, което ви е необходимо за една нощ… А утре някой от прислужниците ще дойде да вземе останалото.
Не настоях повече. Стана ми ясно, че той нямаше да се съгласи да го напусна тази вечер. Понеже нямах никакво намерение да се изплъзвам от поетите вече ангажименти, нямах желание да се противя.
Когато колата спря пред хотела, изскочих навън и казах:
— Само една минута! Ще се върна веднага!
Изкачих се пъргаво до етажа, където се намираше моята стая.
Бяха изминали едва няколко секунди, откакто се намирах в нея. Заех се да побера колкото е възможно повече неща в един малък куфар, когато лек шум ме накара да обърна глава: Кристиан Андерсон бе влязъл.
— Качих се, за да ви помогна, ако имате за сваляне нещо тежко — обясни ми той.
— О, ще взема само тази чанта — отвърнах аз. — Утре ще дойда да взема останалото.
Той взе чантата, която най-после бях затворила и като видя, че вече бях готова да го последвам, напусна стаята.
— Уредих сметката ви и предупредих хотелиера, че ще напуснете — каза той, докато слизахме.
— Благодаря ви — отвърнах аз съвсем естествено, твърдо решена да приемам всичко откъм добрата му страна, макар да бях убедена, че «моят съпруг» се бе качил в стаята ми, само за да види какво правех.