После старият човек се обърна към мене и целуна благоговейно ръката ми.
— Нека госпожата да бъде добре дошла в стария дом на Андерсоновци. Нека тя знае, че всички тук ще й служим с преданост и че нейното идване между нас е желано отдавна. Уверен съм, че тя ще донесе, щастие и благоденствие на това старо и уважавано семейство, на което служим с радост и гордост.
Останах изненадана от тези тържествени думи, от засвидетелстването на толкова голяма почит.
Погледнах Андерсон, който слушаше мълчаливо стария Олаф. Лицето му бе станало изведнъж много сериозно.
— Благодаря за сърдечния прием, добри ми Олаф — казах аз. — Бъдете уверен, че ще храня най-топли чувства към всички вас, които служите на този дом. При това аз ще се старая в моето ново положение да следвам примера на всички, които са ме предшествали тук като господарки на този дом.
При тези мои думи Кристиан Андерсон замахна в знак на протест по доста презрителен начин и аз схванах веднага значението на този жест.
— Говоря за вашата майка и за нейните предшественички, господин Андерсон — обясних аз кротко.
После поставих ръцете си на раменете на стареца и довърших:
— Що се касае до вас, драги ми приятелю, държа особено да ви изтъкна, че вие ми направихте една много приятна изненада с топлия прием, който ми оказахте, и затова ще ви благодаря така, както сърцето ми подсказва…
Целунах стареца по страните, а после се завъртях на токовете си, защото се чувствах доста смутена и не знаех как да сложа край на това положение.
Олаф обаче се разтрепери, страшно развълнуван от моята постъпка.
Той се опита да произнесе няколко думи, но никакъв звук не излезе от свитото му гърло. Най-после, като се обърна към господаря си, който все още запазваше невъзмутимото си спокойствие, той като че с поглед потърси помощ у него.
— Хайде, стари ми Олаф, хайде. Можете да си вървите и да наредите да се запали огън в тези стаи — каза благо младият човек и го побутна към вратата.
Когато старецът излезе, Кристиан Андерсон се обърна към мене:
— Винаги съм показвал снизхождение, към този старец, който ме е отгледал и е прислужвал на баща ми още от най-ранна младост. Не се учудвайте от голямата свобода, която той прояви в настоящия случай, нито от това, че трябваше да отговоря на въпросите му. Този прислужник живее толкова отдавна с нас, че е започнал да се смята за член от семейството. Поради тази причина самият аз се считам задължен да бъда особено внимателен с него заради неговата дълготрайна, голяма преданост.
— Не се извинявайте за нещо, което е съвсем естествено, господин Андерсон. Уверявам ви, че сцената, която се разигра преди малко, ме изпълни с приятно вълнение и че съм щастлива, задето можах да присъствам на нея още с първите си стъпки у вас.
Почувствувах веднага неговия остър поглед, който сякаш ме прониза. Той промени рязко разговора и каза:
— Ето вашия апартамент: тук е салонът; там — спалнята ви.
Същевременно той отвори една врата на другия край на стаята. Аз го последвах, но изведнъж се спрях пред една картина, окачена на стената.
— Кръстникът ми! — прошепнах аз малко развълнувана.
— Познахте ли го? — запита той с изненада.
— Как не бих познала този, който бе толкова добър към мене? След смъртта на майка ми той беше единственото човешко същество, което се интересуваше, от мене… ако ще сто години да живея, пак няма да забравя неговото излъчващо обич лице!
— Той беше и моят най-добър приятел — прошепна Кристиан Андерсон. — Само, за да изпълня неговото желание, аз се съгласих на тази странна женитба. И днес, пак заради него, аз ви приемам под моя покрив.
— Страхувам се, че моят обичан кръстник се е излъгал по отношение на резултата от тази женитба — забелязах аз, като поклатих глава.
Той не отговори.
След като и двамата се бяхме замислили за няколко мига, аз го последвах в другата стая.
Както и в салона нейните стени бяха покрити със светлосиня коприна.
Мебелите бяха от бял лак и злато. Богатството на обстановката се хвърляше веднага на очи.
Зърнах в едно огледало образа си, който се открояваше като тъмно петно сред всичките тези светлини.
Изведнъж ми се стори, че съм нахлула тук насила.
При мисълта, че щях да живея сред тази твърде разкошна обстановка, аз, скромното сираче, свикнало по-скоро на беден живот, се почувствувах изведнъж объркана и смутена.
Наистина ли мястото ми беше тук? Не постъпвах ли прекалено смело, като приемах да дойда?
Всъщност, понеже се касаеше само за няколко месеца престой в тази къща, защото изпитанието едва ли щеше да трае повече, нямаше ли да е по-добре да поискам да бъда настанена в някоя друга, по-скромна стая?