Той ме бе изслуша съвсем сериозно. При последните ми думи обаче, казани по-скоро тъжно от мене, той отново избухна в неудържим смях.
— Честна дума! Ето едно разрешение, за което не бях и помислял. Благодаря ви, че ми го посочихте. Все пак, струва ми се, че ако случайно ми хрумне да ви премахна, вие няма да ме оставите да го извърша без съпротива.
Неговото добро настроение започна да се придава и на мене.
— Естествено, — отвърнах аз, — съпружеската ми любов едва ли ще стигне дотам, че да ви оставя да ме удушите, за да обезпеча вашето щастие.
В това време влезе прислужникът и донесе печеното. Кристиан Андерсон стана отново сериозен.
— Дадох нареждане да ми поднесат кафето при вас — каза той. — Реших, че тази вечер може би ще ви бъде приятно да ме приемете във вашия малък дом. Впрочем, няма да стоим до късно, защото вие трябва да сте уморена.
Кимнах утвърдително с глава без да разбирам, но не исках да допусна това да се види от прислужника.
В моя малък дом — бе казал Кристиан Андерсон. Къде? Нима в моята стая?
Нямах време да размишлявам върху тази подробност, защото щом прислужникът излезе, сътрапезникът ми отново избухна в звучен смях.
— Чудесно, вашето разрешение е чудесно! Откакто ми го съобщихте, не мога да откъсна мислите си от него… Ще трябва да го обмисля внимателно… щом ме уверявате, че никой няма да забележи нищо!
Този път той ми се подиграваше. Започнах да се смея заедно с него. Така беше по-добре, отколкото да вземем неговите шеги откъм трагичната им страна.
Впрочем, след тази последна закачка той сякаш се постара да възвърне сериозността си.
Глава XI
След вечерята Кристиан Андерсон ми предложи ръката си и така тържествено ние отидохме в салона, намиращ се в непосредствено съседство с моята спалня.
Малка масичка беше наредена до камината, в която весело гореше буен огън. Върху дантелената покривка в кристални кутии бяха наредени различни бонбони и няколко стъкла ликьори. Кафето, в сребърно кафениче, бе оставено на запаления спиртник. Цветя също не липсваха.
Моят съпруг ме настани в едно високо кресло, после, като отпрати прислужника, стана и заключи вратата за мое най-голямо учудване.
— Уф! Най-после сами! — каза той.
Това възклицание като че събуди предишната му веселост. Подигравателна усмивка разцъфна отново на устните му. Но аз учудена от заключването на вратата, стоях на тръни и почти враждебна.
Той забеляза веднага моята сдържаност и като седна насреща ми от другата страна на камината запита:
— Не намирате ли, че това са най-приятните часове? Най-после сами! Кой млад съпруг не жадува за божествените минути, когато младата съпруга ще стане наистина негова! И ето, че този мил, толкова очакван, толкова желан от всички мъже час, идва най-после и за мене! За първи път моята жена, единствената, истинската госпожа Андерсон, е пред мене и ние сме най-после сами, в най-пълна близост, каквато една млада двойка може да пожелае.
Той говореше полугласно, без да ме поглежда, като че се обръщаше към някакво невидимо същество, което можеше да сподели и разбере неговата радост. Имах желание да го прекъсна, да кажа нещо, за да променя този смущаващ разговор, но не можах да измисля нещо и стоях само като вдървена на мястото си.
Гледах го как се наведе към масичката, напълни една от чашките с някакъв кехлибарен ликьор, в който затанцува златен прашец и я изпи на един дъх. После взе една пура и ме запита:
— Мога ли да запуша? Миризмата на тютюна…
— Не ми пречи.
— Благодаря.
Той я запали.
— Прочее, казах ви… — продължи той.
— Че сте били дълбоко развълнуван — прекъснах го аз, като възвърнах малко от увереността си пред неговото безупречно държание.
— Развълнуван? Кога? — запита той озадачен.
— Когато сте се оженили за вашата… жена, преди четири години.
Той сви устни.
— Защо ми говорите за това същество?
— Защото сте обичали тази жена, защото при нея сте изпитали божествените изживявания на «най-после сами» и защото сте твърде голям кавалер, за да го забравите толкова скоро.
Може би зле бях избрала начина, за да променя посоката на разговора.