Кристиан Андерсон направи нетърпеливо движение, но успя да се овладее, стана и заяви учтиво:
— Тази вечер съм на, ваше разположение и на вашите услуги. Какво ще пиете — чай или кафе?
— Предпочитам кафе.
— Аз също.
— Трогателно съвпадение на вкусовете ни!
— Нищо чудно! Нима забравяте, че майка ми е била французойка и че съм идвал много често още от детинство във Франция. Там аз неминуемо съм придобил някои от вкусовете и навиците на вашата народност.
Той напълни бързо нашите две чаши с тъмната димяща и уханна течност.
— Ето една важна стъпка към взаимното опознаване — забеляза той сериозно, като седна на мястото си. — Ние открихме вече нещо, което ни свърза.
— Общата любов към кафето?
— Именно! При това така прислугата ще може по-лесно да ни обслужва.
— Наистина, това не е малко преимущество — отвърнах с усмивка аз.
— Само че — продължи той все така невъзмутимо, — за да не изпадна никога в изкушение да плисна в лицето ви съдържанието на чашата, направете ми удоволствието да избягвате да говорите за… вашата предшественичка. Аз съм напълно разположен да ви понасям, въпреки вашето неприятно нахлуване в живота ми, но съвсем нямам настроение да ви слушам да ми напомняте за другата, като че не можете да намерите друга тема на разговор.
— Ако тази тема ви е толкова неприятна, колкото казвате, обещавам ви, че никога вече няма да я засегна — обещах аз с най-добри намерения.
Но миг след това прибавих закачливо:
— Все пак трябва да ви призная, че това ще бъде голяма жертва от моя страна, защото неведнъж ще ме преследва желанието да се уверя, дали наистина бихте изпълнили заканата си да плиснете в лицето ми съдържанието на чашата.
— Не започвайте подобна игра. Бъдете уверена, че никога не обещавам нещо, без да го изпълня.
— И понеже една френска пословица казва, че лудите не трябва да се изкушават, ще избягвам да ви създавам подобни случаи. При това подобна постъпка съвсем няма да подхожда на кавалер като вас.
Всичко това беше казано съвсем шеговито и от едната, и от другата страна.
— Очарованието продължава — забеляза Кристиан Андерсон. — Ние нямаме нищо общо, дори и най-малък спомен. Нашият разговор прилича малко на разузнаване, при което всеки се мъчи да открие другия. Така вашите думи крият винаги някоя неочаквана острота, а и вие очаквате моите винаги нащрек.
— Но не мислете, че се старая да ви бъда неприятна — протестирах аз.
— Не се и съмнявам — отвърна той усмихнат. — От няколко часа забелязвам, че и двамата сме сложили кадифени ръкавици.
После той се замисли за миг и станал изведнъж съвсем сериозен, запита:
— Тъкмо сега се сетих… Бихте ли могли да ми повторите това, което господин Бьорнсон ви каза тъй поверително в края на разговора ви?
— Не мога да си спомня кога…
— В края на разговора му насаме с вас той ви каза нещо съвсем тихо, шепнешком…
— Как можете да знаете? Нима сте чували? — възкликнах аз учудено.
— Вашите два гласа се чуваха доста ясно, когато изведнъж се понижиха до едва доловим шепот.
«Той е слушал», помислих си аз, но не казах нищо.
— Е, не си ли спомняте?
— Не си спомням да е било нещо важно.
— Въпреки това, какво ви каза?
Вдигнах учудено вежди. Любопитството на събеседника ми преминаваше позволените граници.
— Ако в даден момент господин Бьорнсон е смятал за необходимо да понижи гласа си, то без съмнение го е направил, защото не е желал да бъде чут от вас.
— Без съмнение.
— В такъв случай смятам, че е мой дълг да запазя мълчание по това, което той ми е казал.
Този човек изглежда никак не обичаше да му се противоречи, защото гневен пламък оживи сините му очи. Въпреки това гласът му запази цялата си учтивост.
— Действително, вие можете да бъдете на подобно мнение, но понеже аз искам от вас да не криете от мене станалото, вярвам, че ще изпълните моето желание.
Поклатих глава без да отговоря.
— Толкова ли важно е това, което той ви каза?
— Преди малко подчертах, че е без всякакво значение.
— За вас може би, но понеже Бьорнсон е смятал за благоразумно да понижи гласа си, заключавам, че казаното му е засягало и дори е можело да предизвика моето недоволство.
— Не мисля. Това беше едно лично предупреждение, което засягаше само мене.
— Хайде де! Ако беше така, нямаше да го криете!
— Всъщност имате право — отвърнах аз сухо. — И ако отказвам да ви отговоря, то е само защото не ми е приятно да ме разпитвате по този настойчив начин.
Той сякаш едва сега схвана непристойната страна на своите въпроси.
— Действително, аз проявявам прекалено любопитство — призна той бавно. — Не бих постъпвал така, ако не ми беше твърде неприятно да мисля, че Бьорнсон, който защищава моите интереси и получава пари от мен, е могъл да вземе толкова присърце вашите, че да навреди на моите.