Господин Даржил говореше извънредно учтиво и естествено. Все пак заключих от думите му, че той никак не държеше да ме запази за клиентка…
Усмихнах се тъжно и казах:
— Не разполагам със средства… Нямам никакви роднини. Разчитам само на работата си. Ето защо не чувствам никаква нужда да се затруднявам с пълномощник. При това моите работи едва ли са много сложни. Щом смъртта на господин Бертхайм ме засяга по някакъв начин, ще ви бъда много задължена, ако ми обясните всичко и се нагърбите с моите работи.
— Е, да, засяга ви, но не толкова поради сметките по настойничеството, понеже с женитбата си вие сте станала самостоятелна и пълноправна, макар че господин Кристиан Андерсон от четири години не се е погрижил да уреди този въпрос! Засяга ви най-вече поради обстоятелството, че със смъртта на Бертхайм вие се лишавате от един съветник, който да преговаря с адвоката от Стокхолм…
Сметнах, че е време да прекъсна господин Даржил.
— Нищо не разбирам!
Той ми обясни учтиво, като наблягаше на всяка дума:
— Искам да кажа, че собственият ви интерес налага да не стоите обезоръжена пред съпруга си.
— Моят съпруг? Но аз нямам съпруг, господине!
— А господин Кристиан Андерсон?
— Не го познавам! Грешите, не се отнася за мене!
— Все пак…
— Не, не, на погрешен път сте…
Аз започнах да се усмихвам, защото виждах, че заблуждението продължава. В това време нотариусът ме гледаше с нескрита почуда.
— Не сте ли вие госпожа Симон Монтаняк, съпруга на Кристиан Андерсон?
— Аз съм госпожица Симон Монтаняк, само толкова… Не съм омъжена и днес за първи път чувам да се говори за този Кристиан Андерсон.
Господин Даржил вдигна вежди и заговори с глас, който изведнъж ми се стори строг:
— Слушайте, дете мое… Каква е тази шега? Вече четири години, откакто…
— Но това не е никаква шега, уверявам ви, че не съм омъжена. Има някаква грешка в имената… Четири години! Едва преди няколко месеца напуснах пансиона, в който отраснах. Учителките могат да ви потвърдят, че съм живяла там от ранно детство.
Млъкнах, защото не знаех какво друго да кажа, но изведнъж се почувствах притеснена, като забелязах смайването, изписало се по лицето на нотариуса. Неговите полупритворени очи сякаш ме обвиняваха в лъжа. Моите обяснения трябва да му се виждаха съвсем невероятни, защото на устните му се изписа подигравателна и недоверчива усмивка.
— Боже мой! — продължих аз. — Вие сякаш не ми вярвате?
— Вчера държах в ръцете си брачното ви свидетелство — отвърна той решително.
— Вчера… Брачното ми свидетелство?
Избухнах в неудържим смях.
Не, наистина, това беше твърде смешно! Настойчивостта, с която този човек твърдеше, че съм омъжена, беше много комична. Отначало това приключение ме ядосваше, но сега виждах само веселата му страна.
Но докато моят невъздържан смях нарушаваше тържествената тишина, на кабинета, невъзмутимият господин Даржил позвъни на секретаря си.
— Донесете ми досието на госпожа Кристиан Андерсон — заповяда той.
— Добре, господине.
Две минути по-късно нотариусът държеше в ръцете си книжата, с които можеше да ме осветли по въпроса.
— Вие изглеждате много уверена — каза той. — Аз от своя страна съм не по-малко уверен от вас. Все пак, нека да видим точно как стои цялата работа.
— Уверявам ви, че има някаква грешка…
Той ме прекъсна:
— Добре! Да допуснем, че има някаква грешка, но за да я открием, трябва да се върнем няколко години назад. Моля ви само да отговаряте съвсем искрено на въпросите ми, макар че не съм съдия! Но работата е твърде сериозна и не можем да гледаме лековато на нея… Вие сте твърде млада и аз с моя опит бих могъл да ви бъда полезен. Моите бащински съвети биха могли да ви посочат верния път.
— Благодаря ви — отвърнах аз и веселостта ми изчезна пред сериозността на моя събеседник. — Разпитвайте ме и аз ще ви отговарям точно.
Той сложи очилата си, запрелиства книжата и започна разпита.
— Вашето име и презиме отговарят ли точно на посочените в поканата, която получихте тази сутрин?
— Да, съвсем точно, с изключение на добавеното име на Кристиан Андерсон.
— Добре, добре! Да не бързаме толкова. Вие сте изгубили и баща си, и майка си?
— Да, господине. Баща ми е починал само няколко седмици след моето раждане, а майка си загубих преди десетина години.
— Да, така… Тук са приложени рождените актове на вашите родители, също и вашият. Намерих ги сред книжата на Бертхайм. Този човек не е бил много съвестен в работата си, но все пак досиетата му бяха в изправност.