— Благодаря ви, Олаф, ще се справя и сама. Можете да се оттеглите, приятелю, свободен сте.
Той ме погледна с изненада, сякаш го пъдех. Въпреки това, без да каже нито дума, старият човек се запъти към вратата.
Сигурно бях говорила малко рязко. Погледът на Олаф събуди у мене угризения.
Неволно бях засегнала стария човек, който беше изпълнен с толкова добри намерения. С един скок се озовах до него и го задържах за ръката.
— Олаф, в този куфар има само вещи от пансионерския ми живот… разбирате ли, скромни спомени, които може би няма дори да наредя в долапите, защото не бих искала да ги пипа никоя друга ръка, освен моята.
— Госпожата може да постъпва, както обича. В никакъв случай не бих я упрекнал, че иска сама да се грижи за старите си спомени… те единствени са ни скъпи и са като старите прислужници: никога не донасят разочарование…
След тези думи, съвсем успокоен, той излезе. Щом Олаф си отиде, приближихме до куфара и го отворих.
Със свито сърце гледах обърканите вещи и недоумявах.
Защо сам Кристиан се бе заловил с тази работа?
Действително, тези рокли не изискваха голямо внимание. Те бяха толкова евтини! Но изведнъж скромните дрехи ми се видяха като въплъщение на моята трудолюбива и скромна младост… Те бяха всичко, което ми оставаше от моето безгрижно детинство… Сред гънките на тези рокли се криеха все още всичките ми мечти, всичките ми желания, всичките ми илюзии на младо момиче… Мъка сви сърцето ми при мисълта, че една ръка бе подхвърляла грубо и… може би с презрение тези вещи.
Кристиан Андерсон се е уверил в моята бедност!
Сълзи бликнаха в очите ми.
О, не, в този миг не плачех нито от яд, нито от срам. Не беше въпрос на засегнато честолюбие. Не се червях от тези скромни доказателства, за досегашната ми бедност. В моето чисто минало нямаше нищо, което да ме принуди да наведа глава.
Но сред новата обстановка, която ме заобикаляше, сред тези хора, свикнали на разкош и богатство, някакъв инстинкт ме подтикваше да се затварям в себе си и да не позволявам никому да докосва дори с поглед това, което ми бе принадлежало досега.
Кой знае дали този човек в желанието си да научи тайните ми, не бе пребъркал джобовете на дрехите ми и не бе разгъвал всяко намерено листче?
Това предположение ме накара да изляза вън от себе си.
О, не, Кристиан Андерсон, не зная коя друга постъпка би могла да ви изложи повече в моите очи!
Заключих куфара и го прибрах в една малка стаичка, свързана със спалнята ми.
Имаше ли смисъл да изваждам всичко, което беше вътре? Нима в някой недалечен ден багажът ми и аз нямаше да поемем обратния път към Франция?
Глава XIII
Видях Кристиан едва по време на обяд. Той стисна ръката ми с безразличие и не направи никакъв намек за предишната вечер.
Изглежда, че беше погълнат от някаква грижа, защото мълча по време на целия обяд. Всъщност по-добре щеше да бъде изобщо да не бе ме заговарял този ден.
— Олаф предаде ли ви ключа от куфара? — запита ме той.
— Да… Благодаря ви, че сте си направили труда да отидете да вземете куфара ми. Всъщност предпочитах да отида самата аз.
— Да, не би нещо да ви липсва?
— Не мисля… Впрочем, не съм проверила.
— Тогава?
Не можах да премълча упрека, който си повтарях от сутринта.
— Предпочитах никоя чужда ръка да не се занимава с моите вещи.
— О! В стаята нямаше никакъв чужд човек… Аз лично се погрижих за куфара. Не исках да поверя тази работа дори и на някой от прислугата.
— Казвам ви, предпочитах аз самата да се погрижа за вещите си — повторих аз твърдо и потисканата ми дотогава враждебност пролича.
Той вдигна вежди и запита учудено:
— Защо? Уверявам ви, че никой друг не видя багажа ви, нито мястото, откъдето го изнесох.
— Нямах нищо за криене! — заявих гордо аз.
— Но и нищо за показване.
— О…
Наистина той не умееше да си подбира думите… От сутринта тази тема беше извънредно болезнена за мен и ето че сега той бе казал думи, които ме засягаха повече от всичко друго.
Пред моето пламнало от възмущение лице неговият поглед се помрачи.
— Изглежда, че у вас има голяма склонност да тълкувате зле постъпките и думите на тези, които се стараят да ви бъдат приятни.
— Вие току-що казахте, че моят багаж не е бил за показване. Комплимент ли беше това?
— Исках да кажа само, че не е необходимо да се меси прислугата в неща, които засягат вашето минало.
— Моето минало е като багажа ми: човек може да се рови дори из най-потайните ъгли без да намери нещо, което би могло да ме накара да се изчервя.