Той не можа да овладее едно нетърпеливо движение.
— Безполезно е да продължаваме този спор. Ние не се разбираме и вие сякаш ме карате да казвам неща, които съвсем не мисля.
Побутнах чинията си настрана. Не бях в състояние да преглътна нито хапка повече. Събеседникът ми се засмя със сух, подигравателен смях.
— Какво ви става? Болна ли сте?
Погледнах го строго, но не отворих уста, макар че множество резки и укорни думи бяха готови да бликнат. Не зная откъде намерих сили да се овладея.
Кристиан Андерсон вдигна рамене и промърмори нещо, което не можах да доловя. Но от този миг, застанал насреща ми, с чело, смръщено не по-малко от моето, той също не докосна ястията, които поставяха на масата и обедът завърши сред напрегнато мълчание, без никой от двама ни да направи усилие да го наруши.
Едва се прибрах горе в стаите си и един вик се изтръгна от устните ми.
— Не мога повече да остана тук! Не искам!
Обзе ме неудържимо желание да избягам и без много, да размишлявам върху това, което ставаше в мен, започнах да се обличам с трескава бързина. Щом се приготвих, излязох и се спуснах надолу по стълбите.
Бях вече на последните стъпала, когато вратата, на кабинета на Кристиан Андерсон се отвори широко и той самият се появи на прага.
— Къде отивате?
Той като че бе възвърнал цялото си спокойствие, но неговият подозрителен поглед не се откъсваше от мен.
— Къде отивате? — повтори той, докато аз продължавах да мълча.
— Да направя някои покупки.
— Преди това влезте за малко при мен.
— При вас?
— Да, влезте!
В същото време той пристъпи напред и застана така, че да не мога да продължа пътя си, без да се блъсна в него.
В един миг схванах какво е положението.
Такава непоколебимост лъхаше от неговото държание. Беше явно, че няма да мога да избегна желания от него разговор. По-добре беше да се подчиня на желанието му без съпротива, която нямаше да послужи за нищо.
Влязох в кабинета и Кристиан затвори вратата.
— Седнете — каза той, като ми посочи едно кресло и сам се настани в друго.
Случайно ли беше това или умишлено? Забелязах, че и този път той бе застанал между мене и изхода.
— Какви са тези покупки, които не можете да отложите дори с един ден? — запита веднага той.
Държанието и тонът му бяха извънредно учтиви, но аз бях твърде възбудена, за да мога да смекча студенината на гласа си.
— Винаги може да се отложи за по-късно една покупка, но на мене ми е приятно да изляза тъкмо сега.
— Както обичате. Но защо не сте дали нареждане да приготвят колата?
— Нямам нужда от кола.
— Не си представям госпожа Кристиан Андерсон да тича пеша от един магазин в друг… Но щом е такова желанието ви, добре! Във всеки случай старият Олаф можеше да ви придружи. Той щеше да ви упъти из столицата, която вие никак не познавате.
— Но ако на мене не ми е приятно да бъда придружавана?
— Защо да ви е неприятно? Предполагам, че нямате посещение или среща, които не смеете да признаете?
— Я гледай! Да не би аз тук да съм затворница и да нямам право да влизам и излизам без да искам разрешение?
— Вие имате всички права… освен едно!
Той бе запазил спокойствие, въпреки строгостта на гласа си.
— Кое е то?
Бях станала, отправяйки към него предизвикателен и пламтящ поглед.
— Нямате право да си отидете — прибави той все така невъзмутимо. — Вие като че забравяте обещанието, което Симон Монтаняк ми даде вчера, преди да я въведа в този дом като госпожа Андерсон. Тя пое задължението да понесе едно няколкомесечно изпитание. Бих желал да вярвам, че днес тя не е била склонна да пристъпи думата си.
Пред неговата твърдост очите ми се сведоха.
— Смеете ли да кажете — продължи той, — че преди малко, когато напускахте стаята си, вие не тръгнахте с мисълта никога вече да не се върнете в нея?
Наведох глава, без да отговори.
— Виждате ли… не съм се излъгал! Нима ще трябва да следя всяка ваша стъпка и няма да мога да се доверя на даденото от вас обещание?
— За момент се поддадох на обзелото ме обезсърчение — признах аз откровено. — Но сигурна съм, че щях да се върна, защото нямаше да мога да забравя, че съм дала честната си дума.
— Но дотогава колко мъчителни часове щяхте да преживеете.
Махнах неопределено с ръка.
— И аз сама не зная какво щях да правя, когато се озова на улицата!
— Тази сутрин имах нещастието да ви ядосам — продължи Кристиан Андерсон, — като отидох и взех багажа ви от хотела. Направих го с желанието да ви спестя едно неприятно посещение… Защото едва ли щеше да ви бъде удобно да се върнете да приберете багажа си в един хотел, където сте живели сама и откъдето една вечер… излязохте… с един мъж. Не исках да срещате любопитни погледи и може би да чуете нежелателни въпроси.