«Съпругът ми» ме поздравяваше учтиво и неизменно се осведомяваше за здравето ми.
— Как сте днес?
Или:
— Добре ли спахте тази нощ?
На тези познати и очаквани въпроси отговарях по най-учтив начин:
— Благодаря ви, прекарах чудесно нощта.
Понякога обаче нашият разговор добиваше необичайна широта:
— Днес слънцето грее много приятно!
Или:
— Отвратително е времето тази сутрин.
Но разговорът продължаваше по този начин само в дни, когато прислужникът известяваше с няколко минути закъснение, че обедът или вечерята са готови.
Щом той съобщаваше, че можем да минем в столовата, Кристиан ми предлагаше тържествено ръката си и ме отвеждаше до масата. Може би много млади съпрузи мечтаят да бъдат така сами седнали един срещу друг на масата.
На нас обаче това усамотение не ни правеше никакво впечатление. Яденето ни поглъщаше всецяло. Дъвчехме и не разговаряхме.
Само понякога между две ястия съпругът ми вдигаше носа си от чинията и благоволяваше да ми проговори:
— Четохте ли сутрешните вестници? Речта на министър-председателя е много сполучлива.
Или:
— Драмата, която описват в печата, звучи като, измислица! Впрочем, за мен престъпленията от любов и ревност винаги са оставали неразбираеми. За тях не би трябвало да има никакво оправдание. Така числото им ще се намали чувствително!
Един ден при една подобна забележка аз се осмелих да отвърна:
— Значи вие не проумявате престъпленията от любов и ревност?
— Не.
— Но същевременно допускате, че престъпления могат да бъдат извършвани по други, действително извинителни причини, нали?
— Естествено!
— Значи любовта и ревността за вас не са извинение?
Той повдигна рамене.
— За мене любовта и ревността са само смешни болести. Те се дължат едновременно на лудост и на израждането на човешкия род под влиянието на цивилизацията.
— На лудост може би… Но на израждане, кой знае… — промълвих аз. — Нима според вас любовта е признак на израждане?
— Разбира се — отвърна той решително. — Невежите и първобитни народи не познават нито чувствеността, нито изтънчеността на това, което ние наричаме любов и в името на които извършваме най-неокачествими глупости.
— Трябва ли да заключа от това — отвърнах сериозно аз, — че вие, като намирате това чувство недостойно и унизително за разумния човек, какъвто сте, никога през живота си не сте обичали?
Невесела усмивка се изписа на устните му.
— Извинете, като всички други и аз не можах да избегна заразата.
— Значи вие сте познал любовта? Обичали ли сте?
— Уви, да! Не останах по-назад от подобните си.
— Но тогава, щом сте обичали?
— Е, какво от това? Зная само, че никога не съм бил толкова глупав, смешен и неуравновесен, както по времето, когато страдах от тази душевна болест.
— И без съмнение, отвратен от това нарушение на първобитните закони, които са управлявали нашите предци, вие сте се заклели никога вече да не повторите тази грешка.
— О! Сега аз съм един вид ваксиниран. Любовта и аз си казахме сбогом завинаги.
— Амин!
Често водехме разговори, подобни на този. Моят съпруг умееше да бъде забавен и приятен събеседник.
Той имаше особена слабост да напада и критикува общоприети и признати от обществото на двадесетия век неща.
Така аз можах да го чуя последователно да отрича и подиграва науката, изкуствата, политиката, семейството, добродетелта, само за да си достави удоволствието да ме чуе да възклицавам възмутено и да протестирам.
Той беше най-доволен и весел обаче, когато успееше да ме ядоса и да ме накара да изгубя търпение от неговите парадоксални доводи. Тогава очите му светваха дяволито и изражението му явно изразяваше подигравателно превъзходство.
Веднага след обяда ние се разделяхме, за да се срещнем отново по време на вечерята, която винаги изглеждаше някак по-тържествена.
Понякога, и то много рядко, Кристиан задържаше някой гост, но обикновено ние бяхме сами.
Два или три пъти в седмицата ние прекарвахме заедно края на деня било в моя апартамент, както първата вечер, било в апартамента на мъжа ми.
Тези вечери ми се виждаха по-весели от другите, макар че Кристиан Андерсон не поднови с мен никога шеговитото държание от първата вечер. При това той никога не ми предложи отново да прекара нощта с мен. От това заключих, че може би е бил искрен онази вечер, когато сам уверяваше, че подобен случай едва ли ще се повтори.
Във всеки случай в края на краищата аз бях започнала да свиквам с неговата надменна учтивост, с неговото; безразличие, дори с неговото невъзмутимо спокойствие, което понякога поставяше на изпитание моята живост на млада и буйна французойка. Но това, което най-мъчно понасях у него, беше иронията в усмивката и погледа му!