Неговите сини очи умееха чудесно да добиват изражение на безразличие или на подигравка. Тънките му устни, които понякога се разтваряха в откровен, младежки смях, от време на време се свиваха в презрителна и насмешлива гримаса, която действаше страшно на нервите ми.
Неговото безразличие оставяше напълно безразлична и мен. Той можеше да ме измерва от главата до петите с хладен поглед, можеше да преценява всяко мое движение и да критикува облеклото ми. Понасях спокойно всичко това. Не се ядосвах дори и тогава, когато той като че едва забелязваше моето присъствие.
Но ако доловях ирония в очите или в усмивката му, тутакси се изчервявах от яд. Обземаше ме глух гняв, защото подигравките му ми се струваха по-обидни от всичко.
Трябва да призная, че в подобни моменти изпитвах желание да го засегна и унизя, за да получа и аз поне някакво дребно удовлетворение.
Това мое желание се долавяше и в тона ми. Тогава изричах хапливи думи, които той се преструваше, че не разбира и каквото и да кажех и да направех, оставаше ледено спокойния възпитан човек, който не може да се разгневи от нищо. В такива случаи, като нямаше кой да ми противоречи, недоволството ми стихваше и бурята се разминаваше. Поради тази причина може да се каже, че първите ми седмици в дома на Кристиан Андерсон минаха спокойно без особени спречквания.
Впрочем първият спор между нас бе съвсем незначителен.
Той се породи по повод на това, че бях облякла една от блузите, принадлежали на моята предшественичка. Тази вечер за първи път се появявах пред него така.
Трябва да призная, че тази блуза от тъмнозелено кадифе ми стоеше доста добре.
Щом Кристиан ме зърна, забелязах веднага, че челото му се набръчка, като че правеше усилие да си спомни нещо. После, малко пребледнял, той се приближи към мен и каза рязко:
— Бъдете така добра веднага да свалите тази блуза!
Почувствувах, че се изчервих, като че бях уловена в кражба.
— Да сваля тази блуза? — промълвих аз, страшно смутена.
— Бях ви помолил никога да не ми напомняте за тази жена — повтори той грубо.
— Не мислех… — започнах колебливо аз.
— Хайде де! — прекъсна ме той. — Кой знае с каква радост сте открили това средство да ме ядосвате, като сте смятали, че вашата привидна учтивост няма да ми позволи да ви направя никаква забележка.
Грубостта на думите му ме накара да изляза извън себе си.
— Приписвате на постъпките ми подбуди, които не са имали! — отвърнах сухо аз. — Мамите се, ако мислите, че съм се занимавала с това, което може да ви бъде приятно или не!
— Тогава каква друга причина може да ви накара да облечете дрипите на една друга жена?
Обидата беше жестока и ме накара са пребледнея.
— Ако съм си послужила с вещите на една друга жена, за която — каквото и да мислите — съвсем не държах да ви напомням, то е само защото средствата ми не ми позволяваха да попълня гардероба си с всички дрехи, които ми са необходими, за да играя ролята на господарка на вашата къща.
Изненада се изписа по строгото му лице. Той не очакваше, че отговорът ми ще бъде толкова прост.
— Защо не ми го казахте преди? Трябваше да се обърнете към мен!
— Не съм свикнала да отправям подобни искания — отвърнах горчиво аз.
— Значи смятате, че аз трябваше да предвидя вашите грижи!
— И през ум не ми е минало подобно нещо! За краткото изпитание, което трябва да понеса тук, не е необходимо да ми се определя специален бюджет. Разрешението, което съм възприела, смятам че е задоволително.
— Не, понеже това разрешение не е приятно за мен! Не желая да ми се напомнят досадни спомени.
— Повтарям, приписвате на постъпките ми подбуди, които не са имали.
— Добре! Но смятате ли, че не ме обиждате и не засягате мъжкото ми достойнство, като ме упреквате, че съм пропуснал да ви дам необходимите средства?
— Протестирам!… Не съм ви искала нищо!
— Но какво ще помислят моите хора за мен, когато гледат, че използвате дрехите на тази, която ви е предшествала? Смятате ли, че вашето положение под моя покрив няма да им се види странно: моята законна жена, принудена да използува гардероба на една натрапница!
— Ако само това им се види странно в нашето държание, злото няма да е толкова голямо!
— Какво по-лошо може да има от това?
Аз започнах да се смея.
— О! На мене нищо не би ми направило впечатление и аз намирам за напълно естествено вашето презрение и вашето безразличие към мене! Но надявате ли се, че прислугата от два месеца не е забелязала вече всички анормалности? Учудвате ме!