— Не го направих нарочно — отвърна той.
— Убедена съм! Както и да е, ще бъде така, както вие желаете — прибавих по-сериозно. — Ще остана при вас, щом искате.
— Само заради това ли? Значи бихте си заминали не без удоволствие?
— Боже мой… признавам го…
— А връзката между нас?
— Хм!… Тези два месеца не значат нищо! Вие самият…
— Аз самият?… О, не, не сте права, тези два месеца са много повече от нищо!
— О!
— Да, между нас има вече нещо общо, има известна връзка…
— Незначителна…
— Не е толкова незначителна, колкото смятате. През тези два месеца ние постигнахме много и трябва да го признаете: ние не станахме врагове!
— Признавам го.
— Това е голямо постижение! Така както започнахме нашия съвместен живот, този резултат е великолепен. Ние можахме да изживеем шестдесет дни заедно, без да се намразим и без да хвърлим в лицето си най-лоши обиди.
— Действително от тази гледна точка нашият съвместен живот може да се смята за успех.
— Да, изобщо ние двамата сме чудесни хора!
— Дума да не става!.
Той протегна към мен широко разтворената си ръка и стисна енергично моята.
— Така е добре! — възкликна весело Кристиан Андерсон. — Така е добре! Сега зная, че ние двамата ще се разберем чудесно!
— Разбира се! При условие, че изобщо няма да се интересуваме един от друг!
— Точно така! Всеки от нас трябва да запази напълно своята независимост.
— А това може да се постигне, като останем все така чужди един на друг.
— Права сте! Животът е толкова забавен така!
— Достатъчно е човек да съумее да гледа на него от добър ъгъл.
— Тъкмо това трябва да продължим да правим.
— Ще бъде прекрасно!
— Възхитително!
— И вие няма да се сърдите вече за една блуза…
В миг неговата веселост изчезна.
— Извинете — каза той сериозно. — С този въпрос не бива да си правим шега. Вървете незабавно да свалите тази блуза.
— Но…
— О! Вървете, госпожо! Ето вече два часа откакто ви моля да го направите и търпението ми започва да се изчерпва!
И съвсем сериозно, въпреки че аз се заливах в лудешки смях, той ме побутна към вратата и ме изведе вън от салона.
Така завърши нашата първа голяма разправия.
Глава XV
Дали се бе променило държанието на моя съпруг след този бурен разговор, започнал тъй смешно?
Би трябвало да придам на дребните обстоятелства голямо значение, за да кажа, че Кристиан Андерсон бе станал по-внимателен към мен сред този разговор. Все пак не мога да отрека, че имаше някаква промяна в неговото държание към мене.
Впрочем това беше само едно бегло впечатление. Нищо конкретно не го потвърждаваше, но това впечатление съществуваше и не ми беше неприятно.
Струваше ми се, че неговите погледи не бяха вече толкова презрителни и усмивките му тъй подигравателни. Нещо повече, имах чувството, че той избягва да ме поглежда.
Освен това, той никога вече не отсъстваше без предварително да ме предупреди. Постара се дори, когато смяташе да не се прибира за вечеря, да ми съобщава още на обед. Той ми говореше с пълно безгрижие и без никакво усърдие, но самото обстоятелство, че имаше грижата да ме държи в течение за излизанията и пътуванията си беше внимание, за което му бях благодарна.
Колкото до въпроса за облеклото ми, той го разреши по много умел начин.
На сутринта старият Олаф ми поднесе заедно със закуската един затворен плик.
— Господинът ме натовари да предам това писмо лично на госпожата.
В плика имаше един чек за десет хиляди франка и една бележка, написана от ръката на моя съпруг:
«На госпожа Андерсон за разноски по облеклото и през текущото тримесечие.»
Когато го видях на обед й поисках да му благодаря за неговата щедрост, той ме прекъсна малко нетърпеливо:
— Да не се връщаме към този въпрос, моля ви. Тези пари ви се полагат и мога само да съжалявам, че не помислих по-рано за това.
Не настоях повече.
Сега, когато разполагах вече с тази задоволителна сума, можех да излизам малко повече и да вземам участие в светския живот на Стокхолм.
Този ден валеше ситен и продължителен дъжд. Бях излязла съвсем безцелно, само защото този следобед тишината на голямата, заспала къща ми тежеше повече, от друг път.
Лошото време ме накара да се реша да вляза в едно кафене, където знаех, че привечер се събира най-отбраното общество.
Настаних се сама до една малка масичка. Мястото ми беше такова, че една голяма палма почти ме скриваше.
Бях идвала и друг път тук и това място ми беше харесало, защото, почти скрита зад този параван от зеленина, можех спокойно да разглеждам хората, които влизаха и излизаха. Не познавах никого в Стокхолм и това ме забавляваше!