— Колко дни? — промълвих аз смаяна. — От години нося този портрет… заедно със скъпия образ на майка ми от другата страна!… Майка ми трябва да е поставила там тази снимка много отдавна, защото не си спомням никога да съм я пипала.
Неговата подигравателна усмивка се усили.
— Притежавате извънредно блестящо въображение — каза той сухо.
Кръвта нахлу в лицето ми.
— Въображение! — промълвих аз. — Вие искате да кажете, че си измислям?
— Това, което разказвате, е съвсем невероятно — забеляза той все по същия начин.
— Може да е невероятно, но въпреки това е самата истина — настоях аз. — Ако не ви покажех за доказателство портретчето от медальона, вие щяхте да мислите, че бъркам тази снимка с някоя друга. Но за мен е неоспорим факт, че се касае за същото дете!
— Невъзможно е да сте се срещали някога с този млад швед!
— Защо?
— Защото не вярвам да е ходил някога във Франция и да е играл там с вас!
— И все пак аз съм се срещала с него във Франция.
— Не, това не го вярвам.
— И въпреки това е вярно! — настоях аз. — Вижте, сега ще ви разкажа…
— Да, разкажете ми.
С очи, вперени в малката фотография, аз си припомнях отдавна изживени сцени и дори не забелязвах недоверчивия тон на събеседника си.
— Спомням си… Бях съвсем малка. Имената на хората и страните тогава не значеха нищо за мен и не съм запазила никакъв спомен за тях… Затова пък помня съвсем живо и най-дребните факти, които ми са се случили, когато съм била заедно с това дете.
— Спомените на децата винаги звучат невероятно? Слушам ви въпреки това с удоволствие!
Лицето на съпруга ми беше в сянка. Поради тази причина не можах добре да схвана, влагаше ли или не той подигравка в поканата си към мен да говоря.
Но нищо не можеше вече да ме спре. Чувствах нарастваща нужда да говоря, да съживя миналото.
— Бях съвсем малка, както ви казах вече… на четири или пет години може би… не зная точно! Виждам както сега една голяма бяла къща… замък може би… с голяма, широка тераса и няколко стъпала… После идваше поляна, грамаден зелен килим, който ми се струваше безкраен за моите още малки крачета. Пред поляната вляво имаше голямо клонесто дърво, под чиято сянка седяха хора… Да, там винаги имаше хора… Спомням си също една дълга, много дълга алея с дървета от двете страни… Тя извеждаше до вода… Река, езеро или басейн! Не зная…
— На повърхността на тази вода се люлееше малка почти като играчка лодка, която в моите детски очи имаше размери на грамаден кораб!… Не без вълнение се виждам седнала в тази лодка срещу моя малък приятел… От всичко това у мен е останало трайно впечатление за светлина, за слънце, за веселие!… Трябва страшно да съм се радвала, да съм се заливала от смях и да съм плескала с ръце.
— Греблата удряха водата и моят приятел гордо направляваше малката лодка навътре, там където водата блестеше така силно под слънчевите лъчи. Моята наивна радост и възхищение трябва да са ласкаели младежката гордост на спътника ми, защото той гребеше все по-усърдно…
— Но какво стана изведнъж?… Дали не се наведох към някое водно растение? Дали не посегнах към някоя пеперуда, летяща ниско над водната повърхност?… Във всеки случай лодката се заклати силно и оттам нататък не помня нищо, освен внезапно чувство на сковаващ студ…
— Започнах да удрям с ръце… да дишам с мъка… докато една нервна ръка хвана моята и започна да ме дърпа… Ушите ми бучаха, главата ми беше замаяна…
— По-нататък си спомням, че се озовах на сухо, легнала на тревата под топлите слънчеви лъчи, а същото това дете стоеше наведено над мен. И двамата бяхме съвсем мокри.
— Приятелят ми викаше, плачеше и ме прегръщаше. Когато най-после му отговорих и той разбра, че съм жива, започна да се смее шумно и радостно.
— После и двамата се спуснахме тичешком към замъка… Той ме дърпаше, той ме носеше почти към уплашените хора, които тичаха към нас.
— Бях паднала във водата… и дължах живота си на това дете, което ме бе спасило!…
Обладана от собствения си разказ, аз се бях върнала години назад. Говорех тихо, почти благоговейно, като забравях присъствието на човека, който ме слушаше.
С леко изкашляне той привлече вниманието ми към себе си. Опрял брадичката на дланта си и лакът на ръчката на креслото, той ме разглеждаше внимателно.
— Вие може би не ми вярвате? — продължих аз. — Въпреки това, ако сте познавал този млад ваш сънародник, сигурно трябва да знаете дали той е способен да рискува живота си, за да спаси една малка другарка в игрите си… При това той едва ли е забравил тази ужасна случка и твърде е възможно да ви е разказвал за нея.