— Не си спомням той дори да е намеквал за това малко приключение — отвърна хладно моят съпруг.
— Но най-после — настоях аз, — ако някога сте играли с него, вие трябва да знаете, че той беше буен и необуздан. Спомням си как се гневеше, когато аз, с ранно развило се женско упорство, отказвах да се подчиня на неговите желания… Спомням си още как той ме разхождаше с магаре по поляната. За това буйно дете трябва да е било голяма жертва да върви до мен и да води кротко дългоухото животно… Но аз си спомням още едно приключение, чиито герои бяхме пак ние двамата и което завърши още по-лошо от това, което току-що ви разказах!
— Разкажете ми и тази история — каза Кристиан Андерсон, вероятно, за да ми докаже; че ме слуша търпеливо.
— Е, добре, слушайте… Без съмнение на моя приятел му бяха омръзнали разходките с послушното магаре и един ден той реши да се разходим с кон… да, с едно малко конче, което той яздеше и което вероятно му е принадлежало, понеже аз се страхувах и се дърпах, приятелчето ми реши за по-удобно да ме завърже за гърба на коня… Как е съумял да го направи — не зная, но струва ми се, че все още усещам силно стегнатото въже около краката си!
— Ще играем на индианци! — бе решил той. — Ти ще си заложник от неприятелско племе.
— Той се качи на коня, а мен постави напреко на седлото, пред себе си. После той препусна тържествуващо, а в това време аз надавах ужасени викове. Уплашеното животно се впусна в луд неудържим бяг!…
— Това, което трябваше да се случи, се случи. Неблагоразумният ездач бе хвърлен от седлото. На завоя на една алея той падна в тревата, а аз здраво завързана за гърба на животното, продължих да се нося напред. Бях примряла от страх и болка, когато най-после конят сам се завърна в конюшнята, където ме развързаха и свалиха…
Изглежда, че след това приключение аз съм била принудена да остана на легло… Като сега се виждам уморена и болнава сред възглавниците и завивките… При това непрекъснато настоявах моят малък приятел да бъде винаги около мен, за да имам удоволствието да плача и да се вайкам пред него, и да го упреквам с почти женска изтънченост, че е причина за моите мъки.
— А той? — запита внезапно Кристиан Андерсон. — Не ви ли съжаляваше, когато идваше при вас?
Започнах да се смея:
— Той ме утешаваше по свой начин, който смяташе за отличен!… Като допускаше възможността, че мога да остана с някакъв недъг, той ме уверяваше, че в такъв случай непременно ще се ожени за мен! Добавяше дори, съвсем сериозно, че подобна възможност не криела нищо приятно за него, защото щял да бъде принуден за цял живот да се обвърже с една болна жена, докато аз в негово лице щях да имам един превъзходен съпруг!.
При този спомен не можах да не се засмея, но продължих:
— Да, на моите оплаквания той винаги отговаряше по този начин… И знаете ли, неговото обещание ме утешаваше толкова добре, че в края на краищата започнах да желая наистина да остана недъгава, толкова ми харесваше възможността, която той разкриваше пред мен.
— Оттогава никога ли не сте виждали този ужасен хлапак? — запита пак моят съпруг.
— Не, никога! Може би са решили, че неговите игри са твърде буйни за мен. Може би се е наложило аз да замина… или той да се е отдалечил… Във всеки случай оттогава животът ни раздели. Днес за първи път от много години говоря за него. Ето защо благославям случая, който ми позволява да разгадая отчасти тайната, в която моята памет не ми позволява да проникна. Вие, който го познавате, говорете ми за него…
Понеже Кристиан Андерсон не отговори на въпроса ми, аз настоях:
— Слушайте, няма ли да ми кажете поне името му?
Той се поколеба за миг и най-после отвърна:
— Това момче ми е било приятел от детството… Знам, че съм бил едно лято някъде заедно с него. Всички го наричаха Нол. Не зная истинското му име. Може би съм го забравил… Може би никога не съм го знаел.
— Знаете ли какво е станало с него?
— Един ден научих от друг приятел по игра, че Нол умрял при някакво нещастие, струва ми се малко след като се бяхме разделили.
— Умрял! — промълвих аз пребледняла. — Той е умрял!
В миг горчиво разочарование сви сърцето ми.
Радостта, която бях изпитала от възкресените спомени и надеждата, че ще намеря следите на моя малък приятел от детството, бяха много бързо покосени.
— Уви, да, той е мъртъв — повтори моят съпруг с пълно безразличие. — Не мисля, че след толкова години тази новина може да ви опечали особено.
— И все пак тя ме опечалява — отвърнах аз със стиснато гърло.
После сведох глава, за да скрия сълзите, които жестокото разочарование бе извикало в очите ми.