— Я гледай — каза Кристиан Андерсон малко подигравателно. — Няма защо да ви е мъчно. Нали се касае само за един далечен спомен?…
— Може… но аз съм толкова самотна на този свят — отговорих аз с мъка. — Всички, които съм обичала и които са ме обичали, са мъртви… Оставаше ми само мисълта за това момче. Приятно ми беше да мисля, че той е пораснал, че живее някъде и че някой ден може би случаят ще ни изправи един срещу друг…
— Той нямаше да ви познае.
— Без съмнение! Нещо повече, той може би е забравил съвсем малкото момиченце, което се подчиняваше на всичките му капризи. Но въпреки това мисълта, че той живее някъде, ми беше приятна и ме ободряваше. Това дете ми напомняше една щастлива страница от детството ми. Много често, когато мечтаех за бъдещето, то беше главна фигура в бъдещия ми живот.
Кристиан Андерсон сякаш се ядоса малко от тази внезапно обзела ме тъга, която не съумях да прикрия. Той стана, приближи се до мен и затвори албума.
— Оставете настрана тези спомени — заяви той леко вбесен. — Човек живее с настоящето, а не с миналото. Вие сте достатъчно, богата и приятна, за да си създадете нови връзки и за да завържете нови приятелства.
Не отговорих.
Може ли да ме разбере той, богатият, известният й търсеният мъж, който беше тъй самоуверен и силен!
— Да завържа приятелства, да си създам връзки…
О! Каква ирония имаше в тези думи, когато се отнасяха до мен!
Моят съпруг можеше да жъне всеки ден нови приятелства сред тълпата от почитатели, които неговото дарование привличаше около него… Но аз, аз живеех седмици, месеци вече сама, изолирана от света, дори и тук в неговата къща!
Станах и се готвех вече да се сбогувам, когато неговата ръка улови рамото ми и ме накара да се обърна, за да застана точно срещу него.
Неговите очи сякаш се стараеха да проникнат до дъното на душата ми.
— Не бъдете тъй печална — каза той благо и толкова приятелски, както за първи път го чувах да ми говори. — Понякога животът си заслужава труда да бъде изживян… вярвайте ми, Симон, вие не сте толкова самотна, колкото предполагате…
За първи път той ме наричаше «Симон» и аз останах просто смаяна.
Но той не ми даде време да се опомня от учудването си, отвори пред мен вратата на библиотеката и ми подаде ръка.
— Хайде, лека нощ. Спете добре и не мислете за всичко това.
Запътих са бавно към стаята си, като се мъчех да събера мислите си, които съвсем се бяха объркали сред толкова неочаквани неща.
Глава XVII
Бях свикнала всеки ден да присъствам на утринната служба в един малък параклис в квартала, където живеехме.
Още към осем часа сутринта отивах там сама и пеша, нещо, което увеличаваше за мен удоволствието от тази ранна разходка.
Никога моят съпруг не ме разпитваше относно целта на това редовно излизане, а и самата аз не бях имала случай да му говоря за това.
Ето защо аз не се учудих никак, когато един ден забелязах стария Олаф в черквата, защото сметнах, че неговото присъствие е случайно. Но когато от тази сутрин започнах да го срещам редовно в параклиса, бях принудена да заключа, че той бе получил специални нареждания от моя повелител и господар.
Този род шпионираме ми беше по-скоро неприятно. Намерих, че съвсем не беше уместно от страна на Кристиан Андерсон да следи моето поведение, когато той се разхождаше съвсем открито из най-шумни обществени заведения заедно със своята приятелка.
Такива мисли се въртяха из главата ми и ме караха да желая да се случи така, че да бъда замесена в някое необикновено приключение.
Искаше ми се да докажа на моя съпруг, че и аз имах не по-малко право от него да се ползвам от моята свобода така, както ми е приятно.
Дяволът — не може да бъде другояче — трябва да бе доловил това желание у мене веднага щом то се бе оформило, защото още същия ден, когато изказах това пожелание, очите ми се спряха на моя съсед, много елегантно облечен мъж на около тридесет години, който от няколко седмици присъстваше редовно на утринната служба.
Неговата фигура ми беше позната, както силуетите на всички, които срещах редовно тук. Никой обаче досега не бе привличал вниманието ми върху своята личност.
Този ден едва вдигнах очи към него и срещнах погледа му: две големи тъмни очи се взряха настойчиво в моите.
Чувството, което усетих, беше толкова ново за мене, че лека руменина обагри лицето ми. Изведнъж се почувствувах притеснена и наведох лице над книжката си, а в това време мисълта ми неволно се спираше на този непознат.
На излизане от черквата срещнах мъжа при съда със светена вода.
С края на пръстите си, които аз се колебаех да докосна, той ми подаде светена вода.