Кимнах леко с глава, за да благодаря и бързо отминах.
Но оттогава всяка сутрин случката се повтаряше.
През време на службата чувствах, че той е зад мене и понякога толкова близо, че усещах по тила си неговия топъл дъх и се разсейвах…
И всеки ден при изхода той ми подаваше светена вода, а в това време очите му с настойчива кротост се взираха в моите.
Една сутрин непознатият дори се осмели да ме заговори. Смаяна от неговата дързост, аз го чух да казва:
— Службата днес бе чудесна…
Той ми говореше на френски.
Този език, тъй близък до сърцето ми и толкова отдавна нечуван, оказа върху ми такова магнетично въздействие, че не можах да не се усмихна и да не запитам:
— Французин ли сте, господине?
— Да, госпожо… Вие също, струва ми се?
— Кой ви е казал? — запитах аз изненадана.
Той започна да ми обяснява толкова почтително, че не можех да се смущавам от тази размяна на думи с един човек, който не ми беше представен.
— Светата книга, която носите, е написана на нашия език. Забелязах го веднага, защото винаги е толкова приятно да срещнеш съотечественик, когато си далече от родината!
— Да, действително, това е приятно! — повторих аз несъзнателно.
И понеже ми беше неудобно да продължа пътя си заедно с него, почти неволно се спрях до вратата на черквата и той трябваше да се сбогува.
— Госпожо, извинете ме затова, че си позволих да ви заговоря, но желанието ми да чуя родния си език беше неудържимо… Надявам се, че няма да ми се сърдите…
После той се поклони и се отдалечи, като ме остави съвсем смутена.
Няколко мига очите ми следиха неговата висока фигура, после и аз тръгнах към къщи…
Тази сутрин небето ми се видя по-синьо, улиците по-весели. Някаква особена трескавост ме бе обзела. Стъпките ми бяха леки, пъргави. Отдавна не бях изпадала в такова радостно и слънчево настроение.
Едва когато бях на няколко метра от къщи, се сетих за стария Олаф. Обърнах глава и хвърлих поглед назад… Бавно, старият прислужник също се прибираше у дома.
В миг подигравателна усмивка се изписа на устните ми.
Той трябва да ме бе видял, когато говорех с моя сънародник!
Тази мисъл ме изпълни с особена радост.
О, какво щастие! Не беше ли това желаното приключение. То бе дошло веднага, щом го бях пожелала! Моят съпруг скоро щеше да научи, че аз умеех да се ползвам от свободата си.
Но писано било радостта ми да не трае дълго.
Денят мина бързо и на другата сутрин не без смущение отидох отново на църква.
Не бях взела никакво предварително решение относно държанието, което щях да имам към моя познат от църквата. Във всеки случай, ако той ми заговореше отново, нямах никакви причини да не му отговарям дотогава, докато се държеше тъй безупречно и почтително към мене.
Може би дори щях да мога да се възползувам от случая да узная името и общественото му положение. Той ми правеше впечатление на извънредно възпитан човек.
Този, който от вчера толкова занимаваше мислите ми, беше вече в черквата, когато аз влязох.
Щом ме забеляза, той кимна леко към мене. Хареса ми този сдържан поздрав, тъй подходящ за това свято място.
След като службата свърши, непознатият тръгна след мене към изхода. И двамата се озовахме едновременно до вратата на черквата.
Той потопи пръстите си в светената вода и аз вече му благодарях с усмивка, когато внезапно една ръка се протегна и спря рязко неговото движение.
Младият мъж трепна изненадано. Занемяла от почуда, аз видях Кристиан Андерсон, изправен срещу мене.
Видях как съпругът ми, много спокоен, макар и малко блед, измери от главата до петите хладно и надменно непознатия, който отстъпи крачка назад.
Двамата мъже размениха враждебен поглед. После Кристиан Андерсон отвори вратата на черквата и като застана между непознатия и мене, отдръпна се, за да ми направи път да мина и каза:
— След вас, госпожо Андерсон!
Тонът му, макар и извънредно учтив, не търпеше възражения. Почувствувах, че трябва да се подчиня.
Кимнах с глава към сънародника си и излязох съвсем спокойно, въпреки леката тревога, която свиваше сърцето ми пред решителното държание на съпруга ми.
Дали той не ме караше да мина пред него, за да може по-свободно да се разправи с непознатия?
Когато се озовах навън под свода, осмелих се да обърна глава назад към двамата мъже.
Кристиан Андерсон, с все същото строго лице, вървеше на една крачка зад мене. Другият на свой ред, се реши да излезе от църквата и тръгна тъй спокойно и непринудено, че аз се попитах дали не бях сънувала цялата сцена.
Колкото и да беше кратък погледът, който хвърлих назад, мъжът ми го забеляза.