Той хвана ръката ми и усетих как петте му пръста се впиха безмилостно.
— Внимавайте, Симон! Моето достойнство няма да позволи дори най-малко отклонение от ваша страна.
Вдигнах рамене и не отговорих нищо. Бях готова да изрека обидни думи, но стиснах устни. Нямах желание да започвам спор на улицата и да правя зрелища на хората.
Изминахме целия път в мълчание. Вървяхме един до друг, без да се поглеждаме, всеки погълнат от своите бурни мисли.
Щом се прибрахме у дома, аз се обърнах, за да се прибера в стаята си, но той се обърна към мене.
— Трябва да ви говоря, Симон. Влезте за малко при мене.
Ето че той пак ме наричаше Симон. От няколко дни вече се обръщаше, към мене така, но в тази минута нямаше нищо приятелско и сърдечно в гласа му. Той имаше отсечения и властен тон на господар, който не допуска да се възразява на заповедите му.
Но понеже аз не бях склонна да се подчинявам без съпротива, не пропуснах да му противореча:
— Нужен ли е този разговор?… Ние ще трябва да си кажем само неприятни неща.
— Въпреки това ще трябва да чуете неприятните неща, които аз искам да ви кажа!
— О, ако желаете да се караме, аз съм на ваше разположение!
И с предизвикателен блясък в очите влязох като вихрушка в неговия кабинет.
Чувствах да ме обзема все по-голямо раздразнение. След обидната сцена на подозрение в черквата, трябваше ли да понасям и този разпит.
Вратата се затвори след нас. Той застана срещу мене и скръсти ръце.
— Госпожо, бих искал да вярвам, че тази нежелателна случка е първа и последна.
— Каква нежелателна случка? — запитах аз.
— О, моля ви, недейте с излишни увъртания да отлагате желаното обяснение! Вие знаете много добре защо се видях принуден да дойда в черквата.
— Вашата намеса беше чисто и просто смешна!
Той се усмихна някак особено:
— Действително, тя трябва да е била неприятна за вас, защото попречи да продължи обичайният ви флирт.
— Моят флирт!… Как можете да говорите така!
— Как другояче бих могъл да нарека всекидневните ви срещи с този човек?
— Вчера той ме заговори за първи път.
— Но вие го виждате всеки ден.
— Той идва на службата в тази черква както всеки друг вярващ!
— Вече няколко седмици той се навърта около вас, а вие приемате неговото внимание.
— Какво от това? Нима ми е забранено да приемам почитанието и вниманието на един възпитан човек?
— На вас ви е забранено само да забравяте, че сте госпожа Андерсон! — отвърна грубо той.
— О, вие преувеличавате! Аз не съм ваша жена!
Казах тези думи така рязко и ти подчертах с толкова ядовито движение, че те не можеха да не му направят впечатление. Тонът му се смекчи, макар и малко.
— Тогава в качеството си на каква сте в моя дом, госпожо Андерсон?
— На вас ви е било угодно да ми дадете това име и да ме представите за ваша съпруга пред прислугата си… Вие изискахте дори да минавам за такава пред вашите доставчици и вашите познати. Но вие знаете добре, че подобна постъпка не е оправдана с нищо… с вас не ме свърза нищо, освен една уговорка за временен опит!
— Вие забравяте законната връзка.
— Която почива върху недоразумение, върху подставено лице. Една обикновена формалност може да го анулира.
— Във всеки случай не без моето съгласие, а него никога няма да получите! Вие сте и ще останете моя жена!
— Извинете! Аз не съм ваша жена и не признавам, че вие сте мой мъж.
Той направи нетърпеливо движение.
— Преценявайте нещата по свой начин и мислете каквото искате! За мен имат значение само фактите. Пред закона вие сте моя съпруга и четири месеца съвместен живот ви направиха моя и пред хората… Вие доброволно приехте този съвместен живот… и ако той ми дава права над вас, създава и на вас задължения спрямо мен, каквото и да казвате вие!
Усмивка заигра на устните ми. Погледнах внимателно «моя съпруг». Не беше ли странно, че пръв Кристиан Андерсон подчертаваше съпружеските права, които законът му даваше спрямо мен?…
«Вие сте моя съпруга» — бе казал той. — «Четири месечният съвместен живот ви направи моя…»
Забравяше ли той буйните си протести пред господин Бьорнсон? Веднага щом ставаше въпрос за едно негово право, което аз отказвах да призная, той заявяваше, че съм негова! Но колко скоро щеше да промени мнението си, ако му заговорех за неговите задължения към мен!
Тази мисъл ме накара да подхвана разговора:
— Значи вие изисквате от мен най-пълна вярност?
— Естествено.
— Значи не трябва да забравям, че нося вашето име?
— Да, едно почтено име, което трябва да уважавате!