— Благодаря ви, Симон.
Той млъкна отново, обгърна ме с продължителен поглед и после прибави:
— Не мислете, че тази е единствената причина, която ме опечалява при станалото… Най-много съжалявам за мъката, която съм ви причинил…
Но аз го прекъснах отново:
— Казах ви преди малко, че ми е съвършено безразлично дали имате любовница или не.
— Да, твърдите го, но е трудно да го повярвам… Нима в случая честолюбието ви не е било засегнато?… Ето защо държа да ви кажа, че тези срещи между вас и… тази личност, която е заедно с мен, няма да се повторят вече.
— Както обичате, но моля ви, няма защо да се притеснявате заради мен!
Той се престори, че не чува тези думи и продължи:
— Ще добавя, че дори днес да не бе станало това обяснение между нас, вие нямаше повече да бъдете изложена на тези срещи.
— Нима! Да не би да сте се скарали с госпожицата?
— Може да съм скъсал с нея без да е имало никаква причина да се скарвам…
— Впрочем, този въпрос не ме интересува! — забелязах аз презрително.
— Във всеки случай, вие имате принос за моето решение.
Започнах да се смея.
— Струва ми се, че злоупотребявате с моята доверчивост, господин Андерсон!
— Не се подигравайте! — извика той. — В този миг съм много по-искрен, отколкото предполагате!
Той едва овладя едно гневно движение, после сложи ръце зад гърба си и започна да крачи из стаята с мрачен поглед.
Аз бях седнала в едно от тежките кожени кресла, поставени от двете страни на камината, играех си с възглавницата и с крайчеца на окото следях нервната разходка на съпруга си.
Изведнъж той се обърна и застана пред мене.
— Много съжалявам, че цялото това приключение ви е станало известно. А аз се надявах, че никога няма да научите за него!
— О! Винаги, когато имах случай да ви срещна, вие съвсем нямахте вид да ви е грижа за мене! — възкликнах аз с лека подигравка в гласа.
— Вярно е — призна той, — само допреди няколко седмици ми беше съвсем безразлично дали ще ме срещнете или не с тази жена! Тогава, както вие самата днес, аз отказвах да виждам във ваше лице нещо друго, освен една законна съпруга, наложена ми от смешни обстоятелства!
— А сега? — запитах аз с подигравателно любопитство.
— Сега си дадох сметка, че вашето присъствие под моя покрив… нашият съвместен живот…
Той спря, смутен от изненадания поглед, който отправих към него.
— Да не би да сте си променили мнението? — запитах аз, понеже той продължаваше да мълчи.
— Да — каза най-после той. — Заради вас още преди три седмици скъсах с тази личност.
Изправих се с хладно изражение на лицето.
— Сгрешили сте, че сте го направили заради мен, защото не съм ви никак благодарна за това, вярвайте ми!
— О! Не се надявах, че ще ми благодарите, бъдете сигурна! — отвърна сухо той.
— Боже мой! — забелязах аз с все същата малко груба настойчивост. — Не бих искала в никакъв случай да си помислите, че трябва да се притеснявате и да променяте живота си заради мене. Вие сте съвършено свободен да живеете така, както ви е приятно, защото сте за мене един чужд човек в пълния смисъл на думата!
— Вие сте жестока, госпожо!
— Откровеността се налага между нас двамата…
Той направи усилие, за да остане спокоен под моя леден поглед.
— Добре!… Аз не съм нищо за вас и всичко, което мога да кажа или да направя, ви е напълно безразлично… Това ли желаете да ме накарате да разбера?
— Да, тъкмо това.
— Както обичате, тогава! Все пак аз едва ли ще мога да постигна подобно безразличие. Имам нещастието да не забравям, че вие съществувате и, че доброволно или не, вие сте моя жена и носите моето име.
Махнах нетърпеливо с ръка и отвърнах:
— Да не се връщаме пак на тази тема, понеже установихме вече, че мненията ни са напълно противоположни.
— Но преди да ме напуснете, за да се приберете в стаята си, желая да уредим окончателно въпроса, който ни накара да започнем този разговор.
Бях забравила неговите ужасни подозрения относно срещите ми в църквата. Сега, като си ги припомних, настръхнах цялата, готова за борба.
— Аз съм на вашите заповеди! — отвърнах вече в лошо настроение.
— Обещайте ми, че това приключение няма да продължи, че никога вече няма да видите този човек!
Той говореше с умолителен тон, на който не обърнах никакво внимание.
— Вие знаете много добре, че не признавам да съм извършила дори и най-малкото лекомислие в този случай.
— Все пак преди малко вие признавахте известни ваши грешки и за да ги извините, обвинихте мен.