— Протестирам! Никога не съм признавала, че съм имала грешки спрямо вас.
Той направи уморено движение.
— Да оставим настрана всякакви спорове, ако нямате нищо против. Излишно е да се питам дали съм прав или не, като ви обвинявам. Сега от вас искам само едно нещо: да не виждате повече този човек.
— Не виждам защо да избягвам или да търся присъствието му. Във всеки случай да приема да не стъпвам в черквата, където съм свикнала да отивам всеки ден, би значело да се призная за виновна.
— Значи вие ще отидете там и утре?
— Ще отида.
— Дори и ако ви помоля да не го правите?
— Не смятам, че имате право да ми забранявате да отида там.
Силен пламък премина в сините зеници на моя събеседник.
— Добре! — процеди той през зъби. — В такъв случай, зная какво ми остава да направя.
В миг изтръпнах. Да не би да намекваше за дуел между него и непознатия!
Сърцето ми замря от страх при мисълта, че двамата мъже можеха да се бият заради мен. Всъщност коя щеше да е причината?… Единствено глупавата гордост на Кристиан Андерсон, който се смяташе за обиден.
— Какво ще правите? — запитах аз.
— Сега вече това не е ваша работа.
— Уверявам ви, че вашите подозрения са неоснователни.
— Засега и аз съм убеден в това.
— Тогава?
— Искам да попреча те да станат основателни. С една обикновена съпруга бих могъл да говоря за обещания и за вярност, но с вас, която отказвате да признаете дори и най-малката връзка, и най-малкото задължение към мен, с вас се налага да взема съвсем други мерки!
— Вие смятате, че ще успеете да пречупите волята ми?
— Уви, не! Не смятам, че ще мога насила да ви принудя да не отивате в черквата. Смятам само да отстраня този човек завинаги от моя път.
— Като го убиете! — възкликнах наивно аз.
Той ме погледна учуден. После, като разбра заблуждението ми, започна да се смее.
— Не, Симон, не се убива мъж само заради това, че е предложил светена вода на една жена… на една жена, която не обичаш и която те презира толкова, колко вие презирате мен.
Той бе наблегнал на думите «която не обичаш», но и без това отдавна вече знаех какви са неговите чувства към мен.
— Тогава какво ще направите?
— Ще отида да се срещна с този господин и, говорейки за съвсем обикновени неща, ще му дам да разбере кой съм, ако още не го е научил. При това няма да пропусна да съобщя, че министър-председателят е мой личен приятел… Вашият обожател ще разбере, че ще трябва да бъде предпазлив, ако не иска да опропасти кариерата си.
— Не схващам добре какво искате да кажете… Кой е този господин, когото вие като че познавате доста добре?
— Нима не знаете?
— Не се бях заинтересувала досега.
— Е, добре, мила моя, тогава можете да узнаете, че вашият обожател е един млад дипломат от вашата легация, барон Дьо Мориес. Както виждате, неговото положение в Стокхолм не му позволява дори и най-лек флирт с вас, пряко моето желание.
Разбрах, че в този миг Кристиан Андерсон беше готов да извърши това, което казваше. Той беше готов да разбие бъдещето на един човек без никакво угризение на съвестта и то само заради една прищявка!
— Той може да не разбере вашите желания или чисто и просто да не поиска да се вслуша в тях. Впрочем и защо ли би го направил, когато не се е провинил в нищо спрямо мен?
— Няма значение, толкова по-зле за него. Ако не се подчини, ще пострада! Сега можете да се приберете в стаята си, Симон. В това време аз смятам да отида до френската легация.
Той ме хвана за ръката и ме поведе към вратата, която отвори пред мен.
В този миг нещо се пречупи у мен. Не можех повече да се удържа. Обърнах се и с един скок се озовах до съпруга си. Хванах го за реверите на дрехата му и извиках през сълзи:
— Кристиан, не отивайте! Обещавам ви, кълна ви се, че не обичам този човек и че никога вече няма да го видя!
Неговите ръце стиснаха тънките ми китки. Той се наведе към мене. Лицето му беше съвсем близо до моето. Изпитателният му поглед се впи в моите разплакани очи.
— Никога ли? — настоя той.
— Никога! — потвърдих аз.
Той ме привлече към себе си в мигновена прегръдка и устните му се докоснаха до челото ми с бърза целувка. После той ме отстрани от себе си й побърза да се прибере в кабинета, докато аз се изкачвах нагоре по стълбите. Щом се озовах в стаята си, хвърлих се на кушетката и избухнах в плач.
Какво бе предизвикало сълзите ми? Яд, наранена гордост или нервна напрегнатост?… Сама не зная защо плаках толкова този ден!
Глава XVIII
Плаках дълго и хапах възглавниците, за да заглуша риданията, които се изтръгнаха от устните ми.