Това държание, което отначало ми се бе видяло толкова забавно, скоро започна да ме измъчва. При това, противно на първоначалното ми заключение, уверих се, че моят съпруг не се сърдеше.
Той се показваше същия към всички други. Дори и когато бяхме навън, из града, разговаряше по същия уморен и разсеян начин, като че някаква упорита мисъл го преследваше и измъчваше.
Какво внезапно обезсърчение, каква тайна мъка можеше тъй бързо да направи подобна промяна с характера на един толкова весел и общителен човек?
И понеже тази промяна водеше началото си от прочутата разправия, по време на която нашите воли се бяха сблъскали, започнах да си припомням всички думи, разменени през онази сутрин и да се питам не без почуда, наистина ли там трябва да се търси причината за нея.
Сега, след толкова време, може би преувеличавах значението на произнесените от мене думи; във всеки случай, стори ми се, че съм била много груба…
Груба? Да!… Но груба само спрямо един неистински съпруг…
И ако Кристиан Андерсон беше действително мой съпруг, зная много добре, че онази сутрин нямаше да говоря така, както говорех.
При настоящите обстоятелства ние с него бяхме само двама участници в една съпружеска комедия, в която всеки от нас упорстваше да мисли и говори по начин, напълно противоположен на начина на другия… Такива бяха, поне досега, моята цел и моето удоволствие.
Да, двама сражаващи се участници в една съпружеска комедия!
Повтарях тези думи, без да успея да се убедя, че са верни.
Впрочем те бяха верни за мене… но за него… за него? Неволно не можах да не си припомня някои изрази, някои думи… Той ми бе казал:
«Само преди няколко седмици отказвах, както вие самата днес, да виждам във вас друго, освен една законна, но натрапена съпруга.»
При този спомен не можах да не изпитам известно смущение и угризение на съвестта.
Не беше ли той искрен, когато твърдеше, че отношението му към мен се бе изменило?
Но тогава?… О, какво внезапно хрумване! Да, аз бях наистина лоша, произнасяйки тези надменни думи!
Не бе ли извикал той самият:
— Вие сте жестока, госпожо Андерсон!
Съвестта започна да ме мъчи. Боже мой! Нима той наистина се бе засегнал от моето презрение и моята надменност?
Откакто ми мина тази мисъл през главата, започнах да го наблюдавам все по-внимателно.
В присъствието на който и да било той изглеждаше все така загрижен, но към мене държанието му беше още по-особено. Очите му избягваха моите, от цялото му поведение явно личеше нежеланието му да ме вижда и намерението му да живее край мене така, сякаш аз не съществувам.
Имаше упрек в тежкото мълчание, което той пазеше в мое присъствие. Укорно беше и мрачното му и апатично държание, от което не се отърсваше дори и тогава, когато го принуждавах да ми отговори.
Това мъжко лице, което сякаш някаква болезнена мъка дълбаеше всеки изминат ден, започна да ме преследва дори и в сънищата.
Тогава в сърцето ми се породи малко съчувствие към съпруга, с когото се бях отнесла тъй рязко.
Това съчувствие пък създаде у мене желание да поправя постъпката си, да бъда добра… предана… с една дума — да бъда жена!
На мене ми се искаше дори да поразпитам стария Олаф, да науча дали на моя съпруг не се беше случвало и друг път да изпада в такова меланхолично настроение, в каквото беше и сега.
Но моят стар прислужник сякаш подражаваше на своя господар. Лицето му бе станало хладно и неподвижно, макар и той самият да оставаше все тъй внимателен и почтителен към всички мои желания. Мълчаливият упрек, който четях в очите му, явно свидетелстваше, че старият Олаф смяташе мене отговорна за тъгата на господаря си.
Тогава реших да разсея неприятната атмосфера, която ме заобикаляше. Нима бях толкова виновна, та трябваше да чувствам около себе си такова неодобрение?
Не можех повече да търпя, защото сред тази потискаща атмосфера започвах да се задушавам като между стените на затвор.
Трябваше на всяка цена да превъзмогна това мъчително чувство… Впрочем по-добре щеше да бъде да замина… Да, по-скоро да избягам далече, отколкото да живея така!
В деня, през който тази мисъл ми мина през главата, не можах да си наложа да не последвам Андерсон, в кабинета му.
Влязох безшумно след него. Той ме видя ненадейно, едва когато сядаше пред писалището си. Не показа никаква изненада, нито ме покани да седна. Само очите му останаха отправени към моите в ням въпрос.