— Господин Андерсон… исках да ви кажа… че бих могла да си замина, когато пожелаете…
Думите излизаха неловко от треперещите ми устни.
Когато идвах тук, естествено нямах никакво намерение още от самото начало да му предложа да си отида и въпреки това тези бяха първите думи, които във вълнението си изрекох несъзнателно.
Неговото лице остана невъзмутимо, макар че клепачите му скриха за миг стоманените му очи.
— Мястото на госпожа Андерсон е в моя дом и никъде другаде — каза той спокойно.
— Такова ли е все още вашето желание? — запитах аз, изведнъж готова да се бунтувам.
Но той поклати глава и отвърна благо:
— Не, в случая нямам никакво намерение да налагам своето желание и воля. Но убеждението ми е, че вие трябва да останете тук, при мен…
Този отговор веднага ми подействува успокоително.
— Значи вие искате да остана при вас?
— Да.
— Завинаги?
— Да.
— Защото ме смятате за истинската госпожа Андерсон?
— Вие сте истинската госпожа Андерсон.
— Не… вие знаете много добре, че аз не съм ваша съпруга… Когато сме двамата сами, излишно е да си играем с думи, лишени от смисъл за нас!
— Аз не си играя с празни думи. За мене вие сте госпожа Андерсон, единствената, истинската. Само от вас зависи да бъдете напълно моя жена.
Силна червенина обля лицето ми.
— Никога!
Въпреки желанието ми този ден да не бъда неприятна, не можах да удържа тази дума.
Но той се усмихна и повдигна рамене.
— Казвате «никога», но това не е благоразумно. Не трябва да предизвиквате човек като мене, защото той ще ви отвърне: «скоро»!
— О! Това ще бъде малко трудно! Вие забравяте, че моята воля не се пречупва лесно!
— Да не говорим за воля, Симон. Моята ще смаже неминуемо вашата, ако започнем подобна борба.
— А защо пък ще смаже моята, господин Андерсон? — възкликнах аз, ядосана от неговата увереност.
— Въпрос на сила на характера — отвърна той.
— О, сила на характера! Колкото и да сте твърд, колкото и да сте силен, вие не можете да ме направите ваша жена, ако аз не искам да стана.
Светкавица премина през сините му очи.
— Значи, предизвиквате ме! Каква детинщина!
Но аз, без да отмервам думите, които изричах, се провикнах дръзко;
— Да, предизвиквам ви! Аз ви предизвикам! Вие ще видите дали една жена и една французойка не е по-силна и по-непреклонна от един студен швед.
— Добре, ще видим! — заяви той с малко тъжна усмивка.
Той остана замислен няколко мига и после добави:
— Аз не държах ни най-малко да вляза в подобна борба с вас. Но след като вие ми хвърлихме ръкавицата, не мога да устоя на изкушението да я вдигна. Сега ще видим какъв ще бъде изходът.
Едва тогава разбрах колко деликатна беше цялата ни разправия.
Какъв демон ме бе подтикнал да го предизвикам тъкмо днес и то по такъв повод?
Всъщност аз бях дошла с намерение да се помирим, да се обясним, за да изчезне недоразумението, което вече траеше доста дълго между нас, а ето какво бе излязло…
Вместо това още при първите ми думи нашите характери се бяха сблъскали.
Нима не можех вече да говоря с Кристиан Андерсон без нашият разговор незабавно да се изроди в разпра?
Бях нервна, нетактична, неспособна да привеждам в изпълнение добрите решения, които вземах.
Ето докъде бях стигнала…
Но изведнъж усетих нещо като железен обръч да се затяга около главата ми. Почувствувах остра болка в слепоочията, а сълзи зачервиха и опариха очите ми.
Едно кресло се намираше близо до мене. Отпуснах се безсилно в него, скрих лице в ръцете си и се отдадох на обезсърчителните мисли, които ме връхлетяха.
Облакътен на масата, с разсеяно изражение на лицето, моят съпруг изглеждаше чужд на цялата тази сцена. Човек би казал, че изведнъж той бе престанал да се интересува от моето присъствие.
Въпреки това той чу една глуха въздишка, която не успях да сподавя.
Видях го да обръща глава към мене и да ме гледа продължително и мрачно.
Помислих, че няма да каже дори една съчувствена дума, толкова твърдост имаше в спрения му върху мене поглед.
Но той направи усилие, стана, приближи се до креслото и се наведе.
— Какво има, Симон? Какво ви е?
Неговите ръце бяха хванали крехките ми китки, за да открият лицето ми.
— Плачете ли? Защо?
Засрамена, задето не бях успяла да скрия вълнението си, наведох глава и не смеех да повдигна към него зачервените си очи.
— Защо са тези сълзи? — повтори той.
— Глупава съм! Няма нищо.
— Но така без причина не се плаче.
— Скучая!
— Скучаете?
— Страшно.
Той направи безпомощно движение, а после ме посъветва небрежно, сякаш не отдаваше особено значение на моето оплакване: