— Трябва да се развличате! Защо не излезете?
— Да излизам! За да събудя вашето подозрение!
— О! Аз не вървя зад вас! Давам ви пълна свобода да отивате там, където пожелаете.
— Естествено! — отвърнах ядосано аз, защото неговият учтив тон започваше да ме дразни. — Вас малко ви е грижа какво правя аз!
— Е, добре, кажете от какво се оплаквате?
— От вас! От вашето непоносимо държание!
— Нима! Обяснете по-добре! Вие ме заинтригувахте.
Тонът му стана отново подигравателен. Трябваше да направя голямо усилие, за да не започна да му подражавам, вместо това отвърнах кротко:
— От петнадесет дни вие не сте ми казали повече от десет думи… За мене вашето презрително мълчание е по-мъчително от каквито и да е упреци… При това дори и вашите хора подражават на държанието ви!
Той трепна от изненада.
— Прислугата няма право да се бърка в нашите работи — извика той. — Ще изпъдя всеки, който прояви неуважение към вас. Дайте ми имена, незабавно виновните ще напуснат моята къща.
— Нямам намерение да посочвам никакви имена… Няма защо тези клети хорица да пострадат заради нашето лошо настроение! Аз обвинявам вас единствен.
— Няма да направите зле, ако обвините и самата себе си.
— Смятате ли? Последният път, когато се карахме, аз бях тази, която отстъпи.
— Да, понеже бях твърде настоятелен и не допусках нови отклонения от ваша страна, вие се съгласихте да се откажете от сутрешните си излизания.
— Точно така… отказах се! Въпреки това, вярвайте ми, че това ми струваше немалко…
Той се усмихна бегло.
— Напротив, убеден съм, че това е било крайно мъчително за вас и че сте го направили само от преданост към другия.
— От преданост!
Думата ме изненада неизказано много. Учудените ми очи се взряха тревожно и въпросително в Кристиан Андерсон, който си даваше вид, че гледа другаде.
— Боже мой! Нима сте помислили, че постъпвам така заради този човек? Кълна ви се, че не съм и помислила за него, когато се съгласих да изпълня вашето желание… Държах само да ви попреча да извършите една безполезна несправедливост… и най-вече — не исках да ви видя да постъпвате като нещастен съпруг… който е принуден да защищава… съвсем сам… своята чест.
Гласът ми беше глух, когато произнасях тези последни думи, които сякаш някаква неизвестна сила ме подтикна да кажа… Тези думи, които досега не исках да призная дори сама пред себе си!
Погледът на моя съпруг се спря и задълба в моя.
— Значи въпреки всичко този ден вие сте допуснали, че сте моя жена и че аз имам над вас съпружески права?
Той очакваше от мене утвърдителен отговор, но ми се стори, че долавям победоносен оттенък в гласа му и в миг гордостта взе връх над разума ми.
— Смятам, че никога не съм признавала законността на вашите права — опитах се да обясня аз. — Въпреки това, вие си ги присвоявахте и аз не исках да се изложите в ролята си на съпруг, която не можех да ви попреча да играете.
Смятах, че съм вложила в думите си цялата си дипломатичност, за да не обидя «съпруга си», но въпреки всичко моят отговор му бе неприятен.
Той пусна ръцете ми с нескрит яд и започна да крачи из кабинета нервно.
Скоро обаче Кристиан Андерсон застана отново пред мен и заговори, но гласът му вече бе изгубил дори и малкото си благосклонност.
— Само за да ми кажете тези неща ли дойдохте да смущавате спокойствието ми?
— Смятах, че между нас има едно недоразумение. Исках да го премахна, защото не мога да понасям около мене сърдити хора, особено когато не съм го заслужила с нищо.
— Ах, значи вие смятате, че не сте предизвикали с нищо моето държание?
— Дойдох тук, само за да узная в какво ме упреквате… ако изобщо можете да ме упреквате в нещо!
Той се разсмя беззвучно:
— Е, добре, знайте, госпожо, че имате право. Аз не мога да ви упрекна в нищо, абсолютно в нищо! Въпреки това няма да променя ни най-малко държанието си към вас, защото това държание, от което се оплаквате, вие сама пожелахте и подготвихте.
— Заради онзи господин?
— Не, госпожо! Мисълта за вашия бивш обожател не ме смущава ни най-малко, вярвайте ми! Нервността винаги е свързана с любов, а вие разбирате много добре, че за мене би било извънредно трудно да изпитам дори една смътна обич към такава жена, каквато сте вие… и каквато държите да бъдете в моя живот!
Почувствувах се леко объркана и смутена. Толкова малко очаквах тази грубост и тези резки думи, които той изрече така гневно, че не помислих дори да отговоря. В този миг единственото желание, което имах, беше да избягам.
Но Кристиан Андерсон застана пред мен, скръсти ръце и продължи неумолимо: