— Значи вие не сте очаквали подобно държание от моя страна? Странно! Доколкото си спомням, вие, а не друг, ми подхвърлихте с ожесточение най-тежките и жестоки думи, които един мъж може да чуе от една жена: «Вие сте ми безразличен! Вашият живот не ме интересува! За мене вие сте един чужд човек! Аз съм само една натрапена съпруга и нищо повече!» И още много, много други хапливи думи!… Въпреки това казвахте, че сте съвсем искрена, когато говорехте така! Думите ви отразяваха напълно вашите чувства, нали?
— Без съмнение — промълвих аз, съвсем объркана пред неговата ядовита разпаленост.
— Е, добре — продължи той още по-буйно, — защо ще се притеснявам заради една чужда за мен жена? Защо ще полагам усилия да бъда любезен и приятен към някой, когото не интересувам, комуто съм съвършено безразличен? Вие сте само една натрапена ми съпруга, от чиято личност не трябва да се интересувам… Ето, госпожо, това е цялата тайна на моето държание към вас! Доволна ли сте сега?
Не отговорих на това последно подигравателно бодване.
Сега, когато той беше толкова нападателен и враждебен, аз се свих изведнъж неочаквано страхливо.
Бях отстъпила до креслото и там, полуседнала на ръчката, с очи, отправени към земята, стоях като замаяна от тази ненадейна атака и чаках някой нов удар.
Но най-после между нас настъпи мълчание. В наболялата ми глава мислите се забутаха лудешки.
Значи моите неотдавна произнесени думи бяха причина за това непоносимо мълчание!
Смешна, наистина смешна история!
Опитах се да се засмея, но смехът не можа да излезе от устата ми. И гърлото ми беше като сковано.
Станах. Всичко се въртеше около мене. Тази сцена ме бе съсипала!
Явно този ден нямах никакво желание да се разправям и да отвръщам на предизвикателствата на Кристиан Андерсон.
Трябва да бях малко бледа, защото той направи крачка към мен. Но моят поглед се отправи враждебно към него и «съпругът ми» не пристъпи повече към мен.
Бавно, с вдървени крачки на автомат, напуснах кабинета, без той да ми каже нито дума повече, без да направи дори едно движение, за да ме задържи.
Когато вратата се затвори зад мене, стори ми се, че започнах да дишам по-леко. Но душевната ми обърканост се отрази и на физическото ми състояние, защото изведнъж усетих да ме обзема непреодолима слабост и трябваше да се облегна на стената, за да не падна на пода.
Останах така няколко мига, докато силите ми се възвърнат, а после се прибрах в моя апартамент.
Щом се озовах там, без да размишлявам, сякаш и без цел, сложих шапката си, облякох палтото си и излязох.
Лицето ми беше напрегнато, в очите ми нямаше нито сълза.
Когато се озовах навън, свих несъзнателно вляво и тръгнах напред… Вървях по една улица, после по друга, по трета… все без цел… така, само за да вървя… за да избягам…
О, да, да избягам!
Къде да избягам? От какво да избягам?
Не знаех!
Някаква непонятна сила ме тласкаше напред… далече от този дом. Бях като уплашено дете, което се крие, когато е счупило нещо… като кучето, което бяга пред страха от наказание, щом чуе гневния глас на господаря.
Глава XX
Беше вече съвсем тъмно, когато уморените ми крака отказаха да ме носят по-далече.
Нощният хлад действаше добре на трескавото ми състояние. Вихрушката от мисли стихваше в главата ми.
Най-после се сетих да се огледам и да се запитам къде се намирам.
Само светлината на уличните лампи нарушаваше заобикалящия ме мрак.
Редките минувачи вървяха бързо и безшумно към топлите си жилища, където вече ги очакваха.
Намирах се на един широк път, засаден с дървета от двете страни. Тук-там са виждаха приветливо осветените прозорци на къщи сред градинки.
Вероятно без да забележа бях излязла от града или, най-малко, намирах се в някое от отдалечените предградия.
Не се учудих никак, когато разбрах, че се намирах толкова далече от къщи.
От умората си заключавах, че бях вървяла много. Но аз изобщо не си дадох труд да размишлявам.
Не ми мина през ума, че трябва да прекарам нощта вън от къщи, че прислугата ще ме чака, ще се безпокои от моето отсъствие и може би ще започне да ме търси.
Нямах сили и желание да мисля. Стоях като замаяна.
Съвсем несъзнателно ръката, ми опипа джоба. В същия миг изпитах доста неприятно чувство, защото установих, че джобът ми беше празен, а пръстите ми винаги бяха свикнали да напипват там една малка кесийка, повече или по-малко пълна.
Въздъхнах обезсърчено без да зная какво да предприема, но понеже в момента умората беше по-силна от всичко, тя взе връх над другите ми впечатления.