Тази умора беше толкова голяма, че изпитах приятно облекчение, когато на няколко крачки от мен забелязах една скамейка, каквито някога се поставят на известно разстояние по големите булеварди.
В миг се озовах до скамейката и се отпуснах безсилна на твърдата седалка. Уморените ми крака сякаш олекнаха. Обзе ме чувство на блаженство.
Залових се дори да измервам с очи цялата дължина на скамейката, която започваше да ми се струва особено примамлива…
Колко приятно щеше да бъде да се изтегна с цялата си дължина на тази удобна скамейка!
Но не е прието дамите с добро възпитание да спят, изтегнати на скамейките по булевардите и колкото и да ме привличаше приятната почивка, не можах да се реша да легна.
Опрях лакът на облагалото на скамейката, а главата на дланта си и така унесена и с полузатворени очи, оставих да ме обземе благотворното вцепенение на почивката.
Понякога край мен минаваха забързани сенки.
Една от тях сякаш ме заобиколи и спря. Видях я доста дълго време да стои недалече от мен. После тя се приближи и затули светлината на близката улична лампа.
Почувствувах една длан да се промъква под моята ръка. Очите ми се разшириха от ужас. Бях готова да изкрещя, когато високият мъжки силует се наведе към мен и един твърд глас каза съвсем тихо:
— Елате, Симон. Не трябва да стоите тук.
Викът, готов да се изтръгне от гърлото ми, заглъхна, щом познах Кристиан Андерсон.
Не се учудих, когато го видях да изниква тъй внезапно пред мен. Защо не се учудих и аз самата не зная.
Във всеки, случай, стори ми се съвсем естествено той да бъде край мен.
Той повтори:
— Елате!
Неговата ръка хвана здраво моята и ме принуди да се изправя.
Станах, но щом той ме видя да залитам, ръката му обхвана кръста ми, за да ме подкрепи по-добре.
Така прихваната, почти носена от Кристиан Андерсон, без да мисля да му се противопоставям, аз тръгнах по булеварда.
След няколко мига аз се разкърших и краката ми станаха по-сигурни. Тогава, понеже вече можех да вървя сама, аз се освободих полека от прегръдката му.
Кристиан Андерсон се задоволи само да ме води. Ръката му докосваше вече само раменете ми, които потръпваха от нощния хлад.
Вървяхме мълчаливо по безконечния булевард.
Не зададох никакъв въпрос, за да узная по каква случайност той ме бе намерил на тази усамотена скамейка, нито той отвори уста, за да ме запита какво търсех на това пусто място.
Щом се озовахме на една по-многолюдна улица, Кристиан Андерсон ме поведе към една сладкарница, накара ме да пия горещ чай и после изпрати сервитьора да доведе кола.
Таксито пристигна бързо. Докато колата се носеше към къщи, мъжът ми с грижливи движения ме загръщаше с палтото ми, твърде леко за тази хладна вечер.
Той опипа ръцете ми и понеже бяха студени, задържа ги в своите, за да ги стопли.
Така пристигнахме у дома, без нито една дума да излезе от устата ни, откакто Кристиан Андерсон ме бе намерил. Той самият не бе казал нищо, освен това, което беше необходимо, за да се разбере със сервитьора в сладкарницата и с шофьора.
Но едва прекрачихме прага на нашата къща и аз се поддадох на заобикалящата ме атмосфера.
Под влияние на топлината и уютността на къщата, под влияние на спомените, умът ми започна постепенно да се възвръща към нормалното си състояние и тъкмо тогава си спомних всичко.
Спомних си сцената в кабинета, гнева на моя съпруг, грубите му думи, лудешкото ми бягство, самотата ми в нощта… Всичко това започна да се реди в пробудената ми памет.
Спомних си, как само преди няколко часа стоях в хола, облегната на стената, за да не падна, и изпитвах мъка, каквато рядко ми се бе случвало да изживявам.
Защо Кристиан Андерсон ме връщаше в този враждебен и негостоприемен дом? Под този покрив аз бях намерила само обиди и презрение!
Не ме ли изпъдиха от тази къща още първия път, когато прекрачих прага й, изпълнена с толкова добри намерения?
А ето че сега нейният надменен и властен господар искаше да ме върне и да ме накара насила да живея тук!
Стоях права до вратата и гледах спътника си, който щастлив, че се бе прибрал у дома си, сваляше с много доволен вид палтото и шапката си и ги закачаше.
Той почувствува неблагосклонността на моя поглед и в миг мъжката му гордост го подтикна да бъде готов да отвърне на моята, враждебност.
Видях, че сините му зеници добиха по-остър блясък, но понеже той не искаше пръв да предизвика нова разправия между нас, гласът му запази спокойната си учтивост.
— Какво чакате, Симон? Късно е вече! Хайде, побързайте, крайно време е да вечеряме.
Имаше явно желание за помирение в това подканяне да подновим обичайния домашен живот. Разбрах го много добре, но каква полза?