Възможно ли беше и занапред да продължим за живеем заедно, когато такива тежки думи бяха произнесени между нас?
Аз му бях изкрещяла в лицето, че той за мене е един съвършено чужд човек и че никога няма да ми бъде близък. Той ми бе отвърнал, че не може да изпитва дори сянка на обич към такава жена, каквато бях аз. Е, добре, в такъв случай не ни оставаше нищо друго, освен чисто и просто да се разделим!
— Побързайте, Симон — повтори той. — Тази вечер съм гладен като вълк.
— Защо си губихте времето да ме търсите? — отвърнах аз. — Трябваше да започнете да се храните в обичайния час!
— Вашето място е тук! Нима можех да ви оставя там, на онази пейка?
— Защо да се грижите за мен, след като аз не съм нищо за вас… нищо!
— Струва ми се, че вие не мислехте така, когато ви намерих преди малко — забеляза той с лека подигравка. — Напротив, стори ми се дори, че вие ме последвахте не само без съпротива, но дори и със задоволство!
— О! Не бързайте толкова да се радвате на победата си! — възкликнах аз, ядосана от неговия доволен вид. — Вие не сте ме върнали тук за дълго. Още на прага на тази врата държа да ви кажа, че няма да остана повече под вашия покрив. Този път моето решение е твърдо. Утре заминавам.
— Утре? — запита той.
Двусмислена усмивка заигра по устните на Кристиан Андерсон, после той каза небрежно:
— Утре ще видим… Сега обаче съм страшно гладен, и ако вие нямате нищо против, можем да минем в столовата.
Голямото му спокойствие и увереност започваха да ме дразнят. Докато той с пресилено усърдие ми помагаше да си съблека палтото, аз не преставах да повтарям:
— Утре ще си замина, уверявам ви! В никакъв случай няма да успеете да ме задържите!
— Утрешният ден не принадлежи никому — процеди той през зъби все със същата подигравателна усмивка.
— Е, добре, ще видите, ще видите…
С нервни движения оправях косите си пред огледалото. Кристиан Андерсон се приближи до мен, обгърна с ръка кръста ми и ме привлече към себе си.
— Не се показвайте по-лоша, отколкото сте, Симон — каза той гальовно. — По-късно ще разберем… какво ни готви бъдещето! Но понеже тази вечер все още сме заедно, нека да пропъдим всяко недоразумение между нас и да не разваляме тези последни часове от нашия съвместен живот.
Смаяна от тази дързост, без да мога да разбера дали той се подиграваше или беше сериозен, не можах да намеря никакви думи, за да му отговоря.
Въпреки това се опитах да се освободя, но неговата ръка се затегна още по-плътно около кръста ми и той ме поведе към столовата, където влязохме прегърнати като двама влюбени.
Глава XXI
Въпреки всичко, ние вечеряхме без настроение.
Моят сътрапезник изглеждаше загрижен, въпреки желанието си да има весел вид. Той се опитваше да оживява разговора, но думите замираха на устните му и между нас настъпваше тежко мълчание, което показваше нашата загриженост зад привидната ни любезност.
По едно време очите на моя съпруг се спряха продължително на мен. Почувствувах как неговият дълбок и сериозен поглед ме разглежда доста мрачно.
И понеже за миг неговото лице се сгърчи, сякаш под влияние на внезапна мъка, изпитах известно задоволство, защото се убедих, че съвсем не беше толкова безгрижен както изглеждаше.
Към края на вечерята той даде нареждане кафето и ликьорите да бъдат поднесени в неговия апартамент.
— О! Не тази вечер — възпротивих се аз. — Чувствам се много уморена.
— Няма да ви задържам дълго — отвърна той. — Но моля ви… тази вечер… понеже утре…
Той не се доизказа, но аз разбрах. Очите ни отново се срещнаха.
Веднага обаче аз трябваше да сведа моите под палещия пламък на отправения към мене поглед.
— Боже мой! — помислих си аз, изведнъж особено смутена. — Той заповяда да поднесат кафето в неговия апартамент… Дали няма намерение да поднови опита си от първата вечер?
Това предположение породи у мене особено чувство. То ме изпълни с необяснима радост, но също и с неподозиран страх.
Опитах се да си представя с каква хубава презрителна усмивка щях да отблъсна всички домогвания, които съпругът ми можеше да отправи тази вечер.
Струваше ми се, че до този ден не бях имала по-добър случай, за да проява презрението си. При това настроението ми беше такова, че щях да съумея да бъда на висотата на положението!
Но щом, вдигайки очи към сътрапезника си, срещах яркия огън на неговите сини зеници, веднага започвах да губя увереността си и ме обземаше странен трепет, който отслабваше енергията ми.
Едва тогава разбрах, че сцената от първата вечер нямаше да може да се поднови със същите думи и същите чувства: