Сега имаше нещо ново между нас, което ние едва ли можехме да направляваме.
Никога вече съпругът ми нямаше да ме помоли тъй шеговито и спокойно, както първия ден, да прекара нощта при мене.
И ако благодарение на умението си да се владее, той успееше да каже същите думи със същия закачлив тон, очите му едва ли щяха да могат да лъжат. Тогава под този променен поглед аз нямаше да намеря сили да играя спокойно ролята на невъзмутима девойка, която се забавлява от направеното й предложение!
Увлечена от мислите си, аз бях яла почти несъзнателно. Когато ръката на моя съпруг се докосна до рамото ми, се опомних и видях, че стоях мълчалива пред празната чиния. Разбрах, че вечерята беше привършила.
— Облегнете се на ръката ми, Симон!
С един скок се изправих и в миг се върнах към действителността.
Младият мъж долови веднага моето трепване и се усмихна.
— Извинете ме, че ви изтръгнах от мислите ви. Вие трябва да сте били далече от тук!
— Да, на луната!
— Хубав кът, но пълен с лъжливи миражи.
— Смятате ли?
— Всички блянове са лъжливи!
— Все пак понякога бляновете се осъществяват.
— Рядко… Животът е изтъкан от факти, които имат само далечна връзка с образите, създадени от нашето въображение.
— Тогава, толкова по-зле!
— Хм! За кого?
— За…
Спрях се и го изгледах.
— По-зле за кого? — настоя той.
— За вас — отвърнах дръзко аз.
— О!.
Той потопи погледа си в моя и после каза съвсем бавно:
— За мене?… Може би! Но за вас, положително!
Свих презрително устни и си припомних мислите, които ме бяха навестили към края на вечерята.
Понеже Кристиан Андерсон изглеждаше много сериозен, не можах да се въздържа да не го запитам:
— За какво смятате, че мечтаех преди малко?
— За утрешния ден. Сигурно крояхте планове за заминаването си.
— Не! Нищо подобно!
— Сигурна ли сте? — запита той недоверчиво.
— Уверявам ви.
— Тогава за какво?
— Аз не мечтаех, а чисто и просто си припомнях… Как прекарахме първата вечер… Мислех за разстоянието, което бяхме изминали от тази първа вечер до днес… до последната вечер.
— Последна вечер? — повтори той.
После, като ме привлече леко към себе си продължи:
— Симон, съвсем искрена ли сте, когато наричате тази вечер последна?
— Много искрена дори.
— Твърдо ли сте решили да заминете?
— Да!
— Повторете ми го още веднъж… като ме гледате право в очите… защото възможно е гласът ви да не повтаря това, което вашето сърце шепне.
— Твърдо съм решена да замина утре — заявих аз и спрях очите си на неговите.
— Дори и ако ви помоля да не го правите? — настоя той с глас, който прозвуча много дрезгаво.
— Дори и ако ме помолите да остана!
Той шепнеше тихо и толкова близо до лицето ми, че дъхът му помилва косите ми:
— Дори… дори и ако ви кажа… че ви обичам, Симон?
Този въпрос беше толкова неочакван, че аз избухнах в смях.
— О! Дори и най-вече в такъв случай! — възкликнах живо аз.
Разочарование помрачи лицето му.
— Този вик идва направо от сърцето, в това няма вече никакво съмнение! — каза той с горчивина.
— Господин Андерсон… разберете, моля ви… — опитах се аз да обясня.
Той вдигна ръка, сякаш за да отблъсне съчувствието ми и каза тъжно:
— Вие ме ненавиждате!
— О, не, вярвайте ми…
— Опитах се да ви накарам да ме обикнете!
— Вие винаги сте ме обиждали.
— Неволно — протестира той.
— Може би… Може би причината се крие в различната ни народност…
— О! Любовта не признава граници…
— Празни думи! Истината е, че всичко ни разделя, откакто живеем под един покрив.
— Вие никога не пожелахте да допуснете, че между нас може да се породи любов.
— Вие самият не сте помисляли за подобно нещо!
— Откъде знаете?
— Хайде, бъдете откровен… Неотдавна вие не скрихте, че ме мразите.
— И може би съм бил еднакво искрен и тогава, и онази вечер! — прошепна той и махна обезсърчено с ръка.
— О! Сигурна съм, че много по-искрен бяхте след тази първа вечер! — заявих аз убедено. — При това вярвайте ми, съвсем не съм в състояние да се подведа от думите, които казахте преди малко. Виждам, че за да ме задържите тук, въпреки че аз искам да си замина, вие сте готов да прибегнете към всички средства. Значи вие сте готов да се борите и да отговорите на всички мои предизвикателства!
Той повдигна рамене.
— Всяко ваше предизвикателство би било безсмислено! Вие ще останете тук, стига да е такова моето желание, но аз искам вие да останете доброволно, а не насила.