— Никога няма да успеете да ме убедите!
— Отказвате, защото не вярвате, че съм искрен. Но ако успея да ви убедя, ще останете ли?
— Не, и тогава — не!
— Защо?
— Защото аз не ви обичам.
Бях наблегнала на тези думи, за да им придам повече сила.
Той не можа да прикрие гневното изражение на сините си очи. Ръката му стисна ръчката на креслото, в което той седеше.
— Ох, Боже мой, колко е глупаво от моя страна, че съм се заловил да ви моля! Имате право, госпожо, аз не ви обичам и с току-що направените уверения не целях нищо друго, освен да ви накарам по-лесно да се превиете според моето желание.
— По-просто ще бъде да се откажете от собствените си желания.
— Не! Между нас започва война, която вие пожелахте и предизвикахте!
— Добре, така да бъде! — съгласих се аз.
— С цялата си душа желаех да постигнем разбирателство… но вие не приехте протегнатата ви ръка… Толкова по-зле за вас!
Сега беше мой ред да повдигна пренебрежително рамене. Неговите заплахи не ме стреснаха никак.
Не виждах как можеше да ме принуди да живея при него в тази страна, където самият той беше толкова известен, а мен никой не ме познаваше.
Във Франция заплаха за скандал би могла да ме стресне, но тук само неговото име щеше да бъде опетнено.
И после, откровено казано, аз не допусках този човек да прибегне към непочтени средства. Ние можехме да сме в непрекъснати спорове и разпри, но невъзможно беше да не призная, че Кристиан Андерсон беше кавалер в пълния смисъл на думата.
Ето защо аз отвърнах без ни най-малко вълнение на неговите гневни думи:
— Значи вие ме заплашвате! Искрено казано, предпочитам да бъде така. Няма да бъда изложена на опасността да се разчувствам и да отстъпя.
Той се засмя хладно.
— Не се надявам вече да ви видя да отстъпите, госпожо. Сега зная, че не мога да разчитам на никакво щастливо събитие, което да ви накара да промените държанието си.
— О! Кажете ми направо, че аз съм най-опасният ви враг! — отвърнах подигравателно аз.
Той не отговори. Стоеше, обхванал с ръце главата си, със сърдито изражение на лицето. Най-после го чух да шепне.
— Луд… Аз съм луд! Какво ме задържа още?
Той стана, блъсна стола и започна да се разхожда нервно из стаята. Раздразнението му беше голямо. Така изминаха няколко минути.
Едва тогава той се обърна и каза по-спокойно:
— Извинявам се за зрелището, на което присъствахте, Симон, но гневът ми вече преминава. Сега ще бъда спокоен, спокоен като вас… студен и пренебрежителен като вас!
После той побутна едно кресло към камината и ме покани да седна.
След това се приближи до подноса, където димеше кафето, напълни чашите, сложи захар и капна няколко капки ликьор.
Всичко това бе извършено толкова ловко, спокойно и невъзмутимо, че не можах да не се запитам, дали от няколко часа той и аз не играем само една комедия.
Но когато той ми подаваше една от чашите с кафе, видях ръката му да потреперва и забелязах по лицето му странна бледност.
Тогава съвсем неочаквано почувствувах да ме обзема, необяснима тъга заради този човек, когото виждах да страда… заради мен!
Разочарование, честолюбие, гняв, имаше ли значение каква беше причината за неговото страдание, когато всъщност първопричината бях аз!
Ако в този миг той ми беше казал една блага дума, цялата твърдост на волята ми щеше да се провали. Дори моите очи потърсиха неговите, за да долови той в тях внезапно породилото се у мен желание за помирение. Но неговият поглед отбягна моя и остана упорито прикован в чашката от розов порцелан, която аз бях поела.
Изживените досега вълнения ме бяха изморили. Беше ми горещо. Гърлото ми гореше и чувствах жажда. Затова изпих на няколко глътки топлото питие, което ми се видя прекалено подсладено.
Моят съпруг стоеше прав срещу мен и ме гледаше мълчаливо как пия. После, като му подадох празната чаша, той я пое все така учтив и я постави на подноса.
Но тогава сякаш внезапно силите го напуснаха и той се облегна уморено на масата. По челото му изби пот, която той избърса несъзнателно.
Видях го да докосва бялата кърпа и до слепоочията си. Забелязах страшната бледност на лицето му и разширените му очи, които не се откъсваха от мен.
Но изведнъж самата аз усетих необичайна физическа умора.
Какво ставаше с мене.
Обземаше ме тежко вцепенение. Ръцете и краката ми станаха необикновено тежки. Почувствувах се смъртно уморена…
Защо клепачите ми се отпуснаха, сякаш страшно ми се спеше!… Мебелите се завъртяха около мене. Внезапен страх ме накара да се изправя, въпреки необичайната умора. Протегнах ръце напред и се опитах да извикам за помощ, но викът замря на устните ми.