В миг моят съпруг се озова до мене.
Неговите ръце ме обхванаха. Усетих как той ме притисна до себе си. Ръката му опря на рамото му моята клюмнала глава.
Стори ми се, че го чух да ми казва:
— Не се страхувай от нищо, Симон, аз съм при тебе.
Не си спомням нищо повече. Не зная какво стана по-нататък. Зная само, че потънах в дълбок сън… дълбок и тежък като смъртта сън!
Глава XXII
Когато се събудих, денят беше настъпил отдавна.
Най-напред проследих един слънчев лъч, който позлатяваше богато украсения таван.
Докато полузатворените ми очи следяха играта на слънчевия лъч по фигурите и цветята, преди още да знам къде съм, у мене се оформи чувството, че се намирам на чуждо място.
Щом това подозрение ме осени, в миг се изправих на възглавницата.
Неочаквана физическа отпадналост ме накара да изохкам от направеното усилие. При това цялото тяло ме болеше като след тежък побой.
Въпреки това аз вече се събудих напълно и започнах да се оглеждам с нарастващо учудване.
Не бях в моята стая. Чувството ми, че се намирам на чуждо място, отговаряше на действителността.
Лежах в чуждо легло… Голямо легло от акажу със завивки от тъмно винена коприна.
Бях свикнала при пробуждането си да виждам белотата на коприната и дантелите на моето легло. Тъмночервеният цвят на това легло и на тези завивки ми направи особено впечатление… Но изведнъж аз трепнах.
Ослепителната истина блесна пред мен: Намирах се в стаята на моя съпруг!
Да, не се лъжех! Бях влизала веднъж в този апартамент и стилната мебелировка ми беше направила впечатление.
Аз бях спала в стаята на Кристиан Андерсон!
Обзе ме неизразим ужас.
Паднах назад на възглавницата и почувствувах, че съм близо до полудяване.
Как се бях озовала в това легло? Защо се събуждах в стаята на съпруга си?
Хиляди въпроси от този род се появиха в трескавия ми мозък.
Бях толкова потресена, че започнах тихо да стена, защото не бях в състояние да сдържам повече мъката си.
Предчувствах, че в живота ми се е случило нещо непоправимо.
Спомних си заплахите на Кристиан:
Доброволно или насила, вие ще бъдете моя, когато пожелая.
Снощи той ме бе молил да бъда негова жена… доброволно!
В ушите ми пак прозвуча неговото невъздържано възклицание, последвало след моя отказ:
Тогава толкова по-зле за вас, каквото и да ви се случи, сама ще сте си виновна!
В момента не разбрах какви грозни планове е криела тази закана!
Нима един здрав разум, една честна мисъл можеше да допусне подобно нещо!
А той, похитителят на моята чест, ме беше завладял насила, понеже не се бях съгласила доброволно да му принадлежа!
О, подлец! Негодник!
А отгоре на всичко аз не можех нищо да му направя! Не можех с нищо да поправя станалото. Нямаше връщане назад. Аз му принадлежах! Бях негова съпруга!
Цялото ми същество се бунтуваше пред непоправимото.
Нито за миг не се спрях на мисълта, че Андерсон можеше да е постъпил не точно така, както аз си представях. Твърде много спомени, сега внезапно просветлени, ми доказваха противното.
Спомнях си не само неговите думи, но и държанието му… Снощи ръката му трепереше, когато ми подаваше чашката с кафе… сигурно в тази чашка е било сложено приспивателното, защото скоро след като изпих съдържанието й, почувствувах онази необяснима умора!
Като убиец съпругът ми беше налял отровата, която щеше да му позволи да извърши замисленото престъпление.
След като бе имал грозната смелост сам да ми подаде чашата с приспивателното, той не бе намерил сили да бъде твърд докрай. Естествено, мъчно е изведнъж да придобиеш спокойствието на закоравял престъпник! Не го ли видях, смутен и объркан, да се обляга на масата и да бърше потта от челото си?
Ах, мизерникът! Нима бих могла някога да намеря достатъчно силни думи, за да заклеймя поведението му!
Но после, когато аз бях вече под влияние на приспивателното и се бях изправила с върховно усилие, за да потърся някъде защита, той бе имал подлостта да се притече към мен, сякаш за да ми помогне.
— Не се страхувай от нищо, Симон, аз съм при тебе!
Подлост! В тази минута, когато моята воля замираше, той бе произнесъл тези пълни с доброта думи, за да ме увери, че няма защо да се страхувам от него.
Боже мой, как е могъл да постъпи така!… А аз го мислех за почтен човек… за кавалер!
Към мъката и отчаянието ми се прибави ново чувство: отвращение.
Що за човек беше той, щом можеше да постъпи така?
Аз, неговата жертва, се почувствувах толкова високо над него и изведнъж изпитах известно облекчение.