— Но защо ми казвате това тъкмо днес?
— Защото…
— Защото току-що сте се видели с Кристиан Андерсон?
— Да.
— И той ли е този, който…
— Не, не! Не е той.
— О! Сигурно има нещо нагласено зад гърба ми!
— Грешите, мъжът ви не е казал нищо, абсолютно нищо, засягащо вашата взаимна интимност, но… Ало!
— Да!
— Вие казахте, че той нищо не е казал?
— Да… и въпреки това, чувствам, че е необходимо да ви напомня, че сте ми дали едно обещание, на което държа. Пак повтарям, абсолютно наложително е да не забравяте никога какво сте ми обещали. Моля ви, госпожо.
Настъпи мълчание. Той вероятно очакваше аз да отвърна нещо, но понеже не знаех какво да му отговоря, с което да обясня събитията и невъзможността ми да изпълня даденото обещание, предпочетох да мълча.
— Хайде, размислете… А после елате да ме видите, за да си поприказваме.
— Съгласна съм, някой ден ще дойда да ви видя. Довиждане, господин Бьорнсон.
— До скоро виждане, госпожо Андерсон. Знайте, че винаги съм готов да бъда на вашите услуги.
Поставих слушалката на място и останах замислена.
Защо случаят ме бе накарал да телефонирам на господин Бьорнсон тъкмо в този ден и защо този човек ми отправи подобно напомняне тъкмо в настоящия момент?
Бях потънала в мислите си, така както стоях права до телефона, когато вратата се отвори съвършено безшумно и в стаята влезе моят съпруг.
Той се спря, изненадан, че ме виждаше в своя кабинет.
Кристиан беше блед и толкова мрачен, че не можах да не изпитам известно чувство на тревога и страх. Ние се изгледахме мълчаливо.
Очите ни се срещнаха, моите — пълни с предизвикателство, неговите — студени и изпитателни. Ние явно измервахме силите си, като двама души, които се готвят да започнат борба.
— Отдавна ли ме чакате, госпожо? — запита той, напълно господар на себе си.
Неговият глас ме изтръгна от особеното вцепенение, в което появяването му ме бе хвърлило.
— Слизах три пъти, за да ви търся и да ви говоря — отвърнах просто аз.
— Току-що се прибрах.
Като истински светски човек той протегна ръка и ми посочи едно кресло.
— Слушам ви — каза Кристиан, като остана прав.
— Дойдох да ви попитам какво е станало, та тази сутрин се събудих във вашата стая?
— Без съмнение, събудили сте се в моята стая, защото сте спали там.
Стори ми се, че долових известна ирония в неговия глас и в миг трепнах от възмущение.
— О, моля ви, господин Андерсон, не започвайте с подигравки! Вие злоупотребихте по най-грозен начин с внезапната физическа слабост, която ме обзе снощи!
— Виждам, че не се колебаете ни най-малко относно моя характер — забеляза горчиво той. — Още първата ви мисъл е била, «че аз съм злоупотребил».
— Не желая нищо повече от това — да ви чуя да отричате това грозно деяние! Но вчера вие ме заплашихте, че ще действате и ще ми наложите своята воля насила или с добро…
— А тази нощ случаят беше твърде удобен и аз съм се възползувал от него!
— О, мизерник! Вие дори не отричате!
— Бихте ли ми повярвали, дори и ако ми бе хрумнало да отричам?
— Не! Не бих ви повярвала, защото сега разбирам, че сте способен на най-грозни подлости.
Мъчително потръпване сгърчи лицето му.
— Вашите думи са твърде жестоки, госпожо!
— Не мога да изрека други след всичко, което вие направихте! Като си помисля, че тази нощ… вие сте могъл… О, не, това е чудовищно!
Ридание раздра гърлото ми. Захлупих лице в ръцете си, за да скрия сълзите и да сподавя плача си.
Той остана прав до мене, без да направи никакво движение, без да каже нито дума. Стоеше и гледаше пред себе си с помътен, мрачен, неразгадаем поглед.
— Кажете ми най-после, как можахте да го направите? — възкликнах аз. — Нима нищо не ви възпря? Нима можахте да извършите подобно злодеяние без да помислите, че се приравнявате с най-долните личности? Нима вие нямате чувство за чест и за достойнство?
Той пребледня още повече, но не отговори нищо. В това мълчание, което той пазеше упорито, докато аз го обвинявах, имаше нещо трагично и озадачаващо.
— Вашата постъпка е била предумишлена… Моят сън не беше естествен. Вие трябва да сте сложили нещо в моята чаша с кафе, нали? Също като подлец, който налива отрова, вие сте имали отвратителната смелост да ми подадете чашката със собствената си ръка!
— О, млъкнете!… Млъкнете! — простена той.
По разстроеното му лице беше изписано ужасно страдание.
— Но защо? — изхълцах аз. — Защо направихте това?
— Вие ме предизвикахте — отвърна той с дрезгав глас. — Вашето презрително държание ме подтикна към крайност! Реших да използвам моите права, въпреки че вие отказвате да ги признаете.