— За какви права говорите?
— За тези, които един съпруг има над жена си.
Той престана да бъде невъзмутим и аз почувствувах как в гласа му преля вълна от неприязън и гняв.
Повече от всеки друг път ние приличахме на двама противници, изправени един срещу друг, готови да се разкъсат взаимно.
— Съпруг! — възкликнах аз. — Безобразна лъжа! Вие си присвоявате това име, което една авантюристка ви е дала без мое знание.
— Тогава в качеството си пък на какво вие самата живеете под моя покрив?
— Ако този е единственият довод, който сте в състояние да ми противопоставите, няма да имате възможност дълго да ми го изтъквате, защото още днес ще напусна тази къща, за да не се върна в нея никога вече.
— Не за първи път ме заплашвате, че ще направите подобно нещо.
— Но смятам, че този път ще е последният.
Погледът му стана особено твърд.
— Ще заминете, ако аз ви позволя да заминете — каза той студено, но непоколебимо.
— Искате или не, аз взех вече решение да замина и нищо не ще ми попречи да го изпълня — заявих аз.
— Вие забравяте, че аз също имам воля и че снощи ви доказах нейната твърдост.
При това напомняне за неговото грозно злодеяние аз креснах почти диво:
— Да не би да възнамерявате да ме задържите насила при вас?
— Без съмнение, щом всички други средства се оказват неефикасни.
От безсилен гняв започнах да кърша ръце.
— Тогава ще трябва да ме затворите и да ме вържете под строг надзор, защото в противен случай ще избягам.
Но той, все още спокоен, повдигна рамене.
— Не, няма да употребя грубост и насилие спрямо вас, няма да ви поставя дори и под надзор! Вие ще останете при мене, защото чисто и просто такова ще бъде вашето желание.
— Вие сякаш започвате да бълнувате!
— Ще добавя дори — каза той все със същия убеден тон, — че ще останете тук заради мене, изключително заради мене.
Започнах да се смея нервно и отвърнах:
— Струва ми се, че преувеличавате много, но понеже веднъж сте започнали да говорите в този дух, няма ли да кажете, че ще остана тук само от любов към вас!
Той стана съвсем сериозен и по челото му сякаш премина тъмен облак.
— Не — каза той горчиво. — Не от любов. Илюзиите ми не отиват толкова далече. Не мога да очаквам от вас нито обич, нито съчувствие, това ми е много добре известно.
— С учудване установявам, че вие сте на прав път по отношение на моите чувства. В такъв случай не мога да разбера как ще постъпите, за да успеете да ме задържите тук?
Той ме изгледа продължително и странно.
После го видях да се приближава до писалището и да изважда нещо от чекмеджето.
— Как ще постъпя? — запита той глухо. — Много просто, ето как… При най-малкия опит за бягство ще употребя това…
С почуда видях между пръстите му дръжката на един револвер.
— О! — промълвих аз, като пребледнях леко. — Това ли са вашите доводи! След отровата и насилието — убийство. Поздравявам ви, господин Андерсон.
— Самият аз повече от всеки друг желая да мога да прибегна към други средства. За нещастие вашето решение не ми остави друг избор.
— И вие смятате, че вашите заплахи със смърт ще ме задържат тук? Убийте ме, щом сте решили, но казах вече — днес ще си замина и още сега ще отида да приготвя багажа си. При това не се страхувайте, че мога да се измъкна! Преди да замина, ще дойда тук, за да се сбогувам с вас. Така ще можете спокойно да ме убиете, щом сте решили, че трябва да заплатя с живота си правото да живея свободна и далече от вас.
С вирната глава, с горд поглед аз се запътих към вратата.
— Вашият живот! Значи вие мислите, че възнамерявам да насоча това оръжие срещу вас?
Неговият презрителен глас ме накара да спра. Обърнах се към него.
— Срещу кого тогава? — запитах аз изненадана.
С дулото на револвера той посочи бавно себе си. Ръката му държеше здраво дръжката на оръжието и дори не потреперваше.
— Чисто и просто срещу себе си!
Нададох вик и се спуснах напред към него. Движението му беше толкова неочаквано за мене и същевременно толкова естествено, та за миг ми се стори, че пръстът му ще дръпне спусъка.
— Не искам! Не искам!
Кристиан бе принуден да ме подхване, защото вълнението ми беше толкова силно, че краката ми се подкосиха и аз залитнах.
— Съжалявам, че станах причина да изпитате такъв страх — каза той по-благо. — Не исках да ви плаша, а само да ви покажа към кого смятам да обърна револвера в случай, че решите да заминете.
— Но това е лудост! Чиста лудост! Отмъстете си на мене, но защо ще посягате на себе си… това е съвършено безсмислено.