— При господин Бьорнсон? — промълвих аз, още по-смутена при спомена за настойчивите молби на Бьорнсон.
— Да, аз уредих вече всичко с него… Вашето положение е напълно осигурено… Вие ще наследите всичко, което аз притежавам. Моята смърт няма да стане причина да изпаднете в лишения и затруднения. Вие ще можете да продължите да водите живота, на който сте свикнали. Държа особено много да не съжалявате за нищо, след като мене няма да ме има на този свят…
Спонтанен вик се изтръгна от устните ми. Не можех повече да се владея!
Защо ме измъчваше този човек? Защо се подиграваше с мене? Нима можех да се ползувам от щедрост, проявена при такива обстоятелства? И после, на какъв живот бях свикнала аз? Не исках нищо повече, освен да живея самотна, бедна и неизвестна в някое забутано и малко френско градче… Защо държеше той толкова да ме свърже със себе си дори и след своята смърт, с която ме заплашваше?
Всички тези мисли минаваха и отминаваха твърде откъслечно в ума ми, докато по лицето ми се стичаха сълзи, които не можех да удържа. Нервите ми бяха напрегнати до крайност.
— Защо отблъсквате това богатство, което ще ви направи независима и уважавана? — запита той с мъка. — Вие не искате нищо да приемете от мене, когато аз съм готов да дам дори и живота си, за да ви осигуря свободата, която ви е необходима!
Станах, защото не исках повече да го слушам.
Но изведнъж аз сякаш се опомних и дойдох на себе си. Всъщност тази сцена беше неизразимо смешна. Не бях ли жертва на един грозен шантаж? Не ме ли разиграваше и подиграваше този човек? Избърсах нервно очите си.
— Слушайте, Кристиан Андерсон, сега е ваш ред да ме изслушате — започнах аз възбудено. — Ако не се лъжа, вие се опитвате да разколебаете моето решение посредством една грозна заплаха. Ако ви повярвам, от този миг нататък животът ми би се превърнал в един вечен страх, в една нестихваща тревога да ви видя да извършите това безумие, което твърдите, че сте способен да направите. Но аз не ви вярвам, не искам да ви вярвам.
— Казах ви вече, действайте така, както ви е угодно! Никога вече няма да ви кажа това, което ви казах преди малко.
— Въпреки това не пропускате да ми намекнете, че ще устоите на думата си.
— Досега не съм имал случай да отстъпвам от взето веднъж решение. Но в края на краищата, нима това има някакво значение за вас?
— Имате право! Какво ме интересува постъпката на един луд! Един ден всекиму може да хрумне да ми отправи подобна закана. Нима в такъв случай аз ще съм принудена да изменям живота си, за да попреча на един чужд за мене човек да извърши някоя безумна постъпка? Не! Всеки от нас е отговорен само за собствените си деяния. Вие ще направите това, което сам сте решили. При това уверена съм, че сте твърде благоразумен, за да извършите подобна безславна глупост. Аз от своя страна ще продължа моя живот такъв, какъвто смятам, че трябва да бъде, без да се спирам от срамния шантаж, с който се опитвате да ме разигравате толкова недостойно.
— Симон, мога само да ви повторя, че занапред вие сте съвършено свободна.
— Това ли е последната ви дума?
— Не бих могъл да ви кажа нищо друго.
— Би било много по-великодушно от ваша страна да ме освободите от застрашителната отговорност, която хвърляте върху ми без мое съгласие.
— Не мога нищо да добавя, нито да отрека от това, което съм казал.
Няколко мига останах неподвижна близо до вратата. Някаква нерешителност ме спираше и задържаше още в тази стая.
Кристиан се приближи до мене и постави почти нежно ръцете си на моите рамене. През коприната на роклята си усетих топлината на трескавите му пръсти.
— Вървете, Симон, вървете към съдбата си и не извръщайте глава към мене. Вината е моя, аз не съумях да ви задържа… Между нас двамата имаше твърде много болезнени часове! Излишно е да създаваме нови!
— Кристиан, моля ви, бъдете добър! — простенах аз. — Не ме измъчвайте!
Но с твърда ръка той ме отстрани от себе си, като че последната ми молба отваряше някаква болезнена рана.
— Вървете си! Вървете си! Не искам, не мога повече да страдам!
Докато той се отдръпваше от мене, аз излязох без да обърна глава към него. Лицето ми гореше. Не знаех вече какво ме измъчваше повече, дали страшната заплаха на Кристиан или отчаянието, което бях прочела в очите му.
Глава XXIV
Помолих да предупредят Кристиан Андерсон, че няма да сляза за обед.
Не чувствах у себе си достатъчно смелост, за да остана отново насаме с него.
Понеже моето окончателно решение беше да напусна тази къща колкото е възможно по-скоро, по-добре беше да избягвам всяка нова сцена между нас.