Той не искаше повече да страда заради мене, а и аз нямах сили да изживея отново неотдавнашните ужасни часове.
— В никакъв случай не искам да го чуя да ми повтаря влудяващата си заплаха!
Непрекъснато шепнех тези думи, за да остана непоколебима. Той беше способен да се самоубие така, от предизвикателство може би беше решил наистина да го направи! Само че аз не бях сигурна в това. Все ми се струваше, че се касае само за една лудост, която здравият разум щеше да му попречи да извърши.
Понякога думите са много далече от делата! Съвсем друго нещо е да извършиш една постъпка и да говориш за нея, особено, когато тази постъпка би те заличила завинаги от числото на живите!
Впрочем, дори и той да извършеше това, което се заканваше, че ще направи, нима аз щях да бъда отговорна?
Свързваше ли ме нещо с този човек, който се опитваше да ме зароби тъй грозно?
След снощната му отвратителна постъпка можех ли още да изпитвам някакво съчувствие към него? Бях ли му дала някакво обещание, бях ли изобщо обвързана с него по някакъв начин?
Не! Решително, не! Съвършено нищо не оправдаваше неговите изисквания и заплахи.
Не ми трябваше много време, за да прибера в куфара си малкото предмети, които исках да взема със себе си. От всичкия разкош, който ме заобикаляше, обаче не желаех да взема никакъв спомен.
След като прегледах портмонето си и разбрах големината на скромното ми състояние, установих със задоволство, че в момента, в който напусках тази къща, не бях по-богата от момента, в който бях дошла в нея. Дори портмонето ми беше малко поолекнало, макар и съвсем незначително.
«Какво ли ще мислите за мене по-късно; господин Андерсон, когато си припомняте краткото ми пребиваване под вашия покрив? Не зная, може би ще го науча някой ден. Във всеки случай едно нещо е сигурно — и моята гордост е тайно поласкана — а то е, че никакви долни интереси никога не са определяли държанието ми към вас. Опитах се да живея с вас без да правя жалки сметки, без дори да мисля за собствения си интерес и полза, и го постигнах.
От цялото ваше богатство нищо не остана между моите пръсти. Аз ще напусна вашия дом тъй бедна, както влязох в него.»
Огледах стаята си, преди да я напусна.
Дали не съм забравила нещо?
Не, всъщност всичко тук принадлежеше на човека, от когото бягах. Някаква несъзнателна и вродена честност, някаква морална чистота ме спираше да приема каквото и да било от този, когото щях да засегна…
При тази мисъл сърцето ми се сви. Защо Кристиан Андерсон беше поставил тази заплаха между нас двамата?
Но стига! Трябва да бъда силна. Тази заплаха няма да се осъществи!
И все пак, ако той я изпълни!
Потръпнах. Студени тръпки ме полазиха.
Но защо бях толкова глупава? Защо все още продължавах да се страхувам и да се колебая?… По-добре щях да направя да продължавам да се стягам за път.
Докъде бях стигнала? Ах, да! Нима щях да се разделя с този портрет на майка ми, който се намираше над моето легло?
Сълзи ме задавиха, но трябваше да ги преглътна.
Да, трябва да оставя дори и този портрет. Миниатюрата е от голям художник и сигурно цената й е значителна.
Не можех да взема от него дори и този скъп спомен. Изтрих сълзите си с ръка и прошепнах:
— Сбогом, мамо! Ти ще бдиш над мене навсякъде, където отида… Бди и над него, понеже ще останеш под неговия покрив…
Нови ридания свиха гърлото ми.
Но защо се вълнувах толкова? Толкова ли беше трудно да замина без да поглеждам назад?
Въпреки всичко, не можах да си наложа спокойствие. Устните ми трепереха, когато целунах майчиния портрет. До последния миг, докато затворих вратата на стаята, не откъснах очи от обичния образ. Струваше ми се, че майчините очи ме гледаха с особено съчувствие.
Озовах се в моя салон, който също ми беше станал близък и беше пълен със спомени.
Черната рокля, която бях облякла отново, беше като тъмно петно между белотата и златото на мебелите. А наоколо ми беше тъй светло, слънцето грееше тъй весело през тънките пердета!…
Спомних си първия ден, в който се озовах в тази стая… Бях облечена пак с моята скромна рокля и приличах на неканена гостенка сред тази богата обстановка…
Спомних си и първата вечер… и сърцето ми се сви отново. Защо изпитвах тази мъка всеки път, когато мисълта ми се отправеше към Кристиан Андерсон?
Първата вечер… Ако бях пожелала тази вечер да отвърна на неговата страст, щях ли да заминавам днес тъй самотна? Ужасната нощ, която се изпречва сега между мене и него, нямаше ли да бъде една хубава, незабравима нощ? Може би…