Само ако бях пожелала…
Но беше ли той искрен онази вечер? Изобщо бил ли е някога искрен с мене?
Дразнещ въпрос, който изопваше още повече нервите ми. Не, по-добре щеше да бъде да побързам да си замина.
— Палтото, ръкавиците, чантата… Дали не бях забравила нещо? Не.
Вдигнах куфара си и започнах смело да слизам по стълбите.
Голямата къща беше потънала в тишина. Не се виждаше никой от прислужниците. Те вероятно обядваха.
Стъпвах безшумно и леко по дебелите килими. Можех да изляза без никой да чуе и разбере, че съм си отишла.
Но нима трябваше да напусна тази къща така, сякаш бях виновна… или крадла?
Спрях се. Стоях права в преддверието, с куфара, в ръка и се оглеждах нерешително.
— Като виновна! — помислих си пак аз.
Очите ми се отправиха към вратата на стаята, където знаех, че в този миг се намира Кристиан.
Той ще помисли, че не съм имала достатъчно смелост да си отида и затова съм се измъкнала скришом…
Всъщност щеше да бъде много по-безболезнено, ако се избегнеше мъчителното сбогуване. Но моята гордост взе връх над благоразумието ми.
«Няма нищо грозно и незаконно в моето заминаване». — Можех смело да го призная всекиму.
Тази мисъл ме подтикна да действам. С вкочанена ръка натиснах дръжката на вратата и тя се отвори…
Кристиан Андерсон пишеше.
Той вдигна очи към мен. Погледите ни се срещнаха и останаха впити един в друг. Ние сякаш измервахме силите си.
Кристиан не направи никакво движение, не каза нито дума. Въпреки това, почувствувах, че той бе разбрал. Решителният час бе ударил.
Видях го да пребледнява. Очите му се разшириха и сякаш изведнъж хлътнаха в тъмни кръгове. Разстроените му черти изразиха ужас. Въпреки това той не помръдна от мястото си. Само лицето му продължаваше да става все по-бледо и по-бледо.
Изпитах чувството, че пред мен се намира осъден на смърт и отстъпих крачка назад.
Гледах го и стоях като вцепенена.
Аз ли бях палачът… В тази трагична минута изпитах ясно определено предчувствие, че заплахата на този човек не беше напразна. Отгатнах, че той нямаше да се поколебае да дръпне спусъка на револвера, щом аз си тръгнех от неговия дом.
Очите ми се замъглиха. Едва се владеех. Аз, която се смятах за безпомощна жертва на този човек, щях да причиня неговата смърт съвсем хладнокръвно… Щях да го убия с моето заминаване така сигурно, както със смъртоносно оръжие… Възможно ли беше това? Действителност ли беше или не?
Ужасното видение беше толкова ясно пред очите ми и побързах да ги затворя, за да не го виждам. Неволно простенах:
— О! Не това, не това!
Сподавен стон отвърна на моя. Когато разширените ми от ужас очи можаха отново да се спрат на Кристиан Андерсон, той бе престанал да ме гледа. Погледът на окаменялото му и бледо лице беше отправен към земята. Едва сега можах да си поема дъх по-свободно.
Колко време останахме така, сред заобикалящото ни тревожно мълчание? Стори ми се, че измина цяла вечност.
Най-после тръснах глава. Трябваше да се сложи край на това положение.
— Аз заминавам — успях да кажа най-после.
Клепачите му трепнаха. Очите му отново се взряха в моите.
— Заминавам — повторих аз.
Но понеже върху измъченото му лице виждах да се отпечатва все по-голям ужас, протегнах несъзнателно ръка, сякаш за да отблъсна трагичното видение, което се изпречваше все по-настойчиво между нас.
— Отивам си, но скоро ще се върна…
Изрекох тези думи беззвучно и тихо. Гърлото ми беше съвършено свито.
Но мъжът насреща ми ги долови, защото бледността и вкаменелостта на лицето се посмекчи. Очите му добиха по-човешко изражение.
— Да, ще се върна тази вечер — потвърдих аз по-спокойно.
След това твърдение аз самата почувствувах, че животът се възвръща у мен. Стана ми някак по-леко. Попречвах му да умре, а сякаш аз самата възкръсвах. Странно чувство…
Той не бе казал нито дума, когато смяташе заминаването ми за неизбежно и сега, когато чу обнадеждаващите ми думи, пак не каза нищо, не направи никакво движение. Все пак не можах да не доловя една нова светлина в очите му. Топла влага сякаш ги изпълни и започна бавно да преобразява изражението на самото лице.
Стори ми се дори, че видях в ъгъла на окото му една сълза и това ме развълнува толкова много, че се спуснах напред към него и увлечена от радостта, която причинявах, заговорих насърчително:
— Ще се върна, вярвайте ми… Смятах да си отида без да ви видя, а както виждате, не можах да го направя. Сега, като ви видях, не мога вече да замина.
Бях седнала в едно кресло до самото писалище. С ръка се стараех да скрия лицето си, за да не прочете той изписаното по него вълнение.