Но той протегна ръка и хвана моята.
— Добре, тази вечер ще се върнете… но утре? — запита той съвсем тихо.
— И утре — отвърнах аз все със същия тон. — Нима сега ще имам сили да ви напусна след ужасната заплаха, която не ми дава спокойствие?
— Значи, ако не беше този страх, вие наистина щяхте да си заминете? — настоя той, като стисна по-силно ръката ми.
— Струва ми се, че да — потвърдих аз, но очите ми срещнаха неговите и под горещия пламък на неговия поглед почувствувах да ме обзема странно смущение.
Дали наистина щях да намеря сили и смелост да го напусна? Искрено ли желаех да си замина?
Наведох глава… Изведнъж осъзнах, че има неща, които не зависят от нашата воля. Исках или не, сега аз принадлежах на този човек.
Сега бях негова и поради новата връзка, която Кристиан ми беше наложил.
За първи път усетих на превитите си рамене тежестта на законната брачна връзка. За първи път почувствувах, че съм морално свързана с този човек, а тъкмо това досега най-малко исках да призная…
Глава XXV
Дните минаваха един след друг, всички подобни един на друг… и все пак, не тъй мрачни.
Между нас сякаш имаше някакво безмълвно споразумение.
Несъзнателното недоверие и подозрителност, които ни бяха разделяли досега, се бяха стопили в едно добро другарство. Неговият поглед не се спираше вече въпросително на мен с онази острота, която ме смущаваше. Моите очи не следяха с раздразнение всяко негово движение.
Ние сякаш бяхме сключили истинско примирие. Всичките ни постъпки, всичките ни думи имаха за цел да направим по-приятен и спокоен нашия съвместен живот.
Сега, когато аз бях останала при него и мълчаливо бях приела да се преклоня пред неговите права на съпруг, между нас нямаше никакви причини за раздори и недоразумения. Той не противоречеше на моите схващания и се съгласяваше охотно с всичко, което кажех и направех. Трябва да призная, че пред такова явно проявено желание за помирение аз не изпитвах вече никакво желание да противореча както преди.
Никога нито той, нито аз не споменавахме за тежките часове, които бяха предшествали нашето разбирателство. Въпреки станалото, сега аз намирах смелост да се смея пред него и да му разправям като на близък човек дребните всекидневни случки, в които бях замесена.
Той слушаше винаги със снизхождение, подканяше ме да споделям всичко с него и все повече и повече се вмъкваше в моя живот и в моите мисли.
Казах, че между мене и моя съпруг се бе установило добро приятелство, но тези думи не са достатъчни, за да изразят точно установените между нас отношения.
Още от първата минута, в която приех да остана под неговия покрив, Кристиан Андерсон започна да ме ухажва и то в пълния смисъл на тази дума.
Но аз не забелязах веднага галантността на неговото внимание. Трябваше да мине доста време, преди да си обясня неговото държание.
Едва тогава започнах да забелязвам, че той задържаше твърде дълго моята ръка между пръстите си, че неговата ръка обгръщаше кръста ми все по-често и все по-продължително. Разбрах, че ние двамата неусетно се плъзгахме по приятния наклон на една по-голяма интимност.
Трябва да призная, за мое най-голямо смущение, че установих това без никакво неудоволствие. Коренна и необяснима промяна ставаше у мене. Гордата Симон Монтаняк започваше да допуска, че сърцето не познава граници и разлики в народността. Тя започваше да забелязва също, че любовта има и своите приятни страни, когато един млад и хубав съпруг е готов да те запознае с нея.
Но писано било ние двамата да изживеем още една малка драма, преди да се подчиним един на друг. Случаят, който управляваше нашите съдби, пожела още веднъж да изпита нашите чувства и да ни покаже най-после истинското им естество и сила.
Ние бяхме възприели навика да излизаме често заедно, било през деня на покупки или на посещения, било вечер на театър или в ресторант.
Един ден, когато разговарях с Кристиан Андерсон в кабинета му, очите ми се спряха на оставен на писалището билет за един от централните театри в града.
Свикнала от известно време да придружавам мъжа си навсякъде, когато той излизаше вечер, първата ми мисъл беше, че този билет беше взет и за двама ни.
Несъзнателно прочетох датата и номера на ложата, без да отдавам никакво значение на това.
Но тъкмо в този миг Кристиан взе билета и го прибра в едно чекмедже, което заключи:
Цялата случка можеше да мине незабелязана от мене, защото движението на съпруга ми беше привидно съвсем непринудено, пък и самият той продължи невъзмутимо започнатия с мене разговор.
Въпреки това тази негова постъпка събуди у мене цял свят от непознати изживявания. Защо се бе събудила у мене тази подозрителност, непредизвикана от нищо? «Защо — мислех си — той прибра билета, за да не го видя аз… Защо запомних датата и номера на ложата, когато обикновено бях доста разсеяна? Ложа № 8, осемнадесети юни…»