Придружаваше ги кратка записка:
«Мило дете, позволете ми да ви предложа тази малка добавка и я приемете, като идваща от една стара приятелка, която цени вашата преданост.
Желая ви щастие, моя мила, и направете ми удоволствието да ми се обаждате от време на време.
Не забравяйте да се обърнете към мен, ако, за нещастие, съдбата се окаже неблагосклонна към вас. Вярвайте в моята отзивчивост и в моето искрено приятелство.
Берта Норден»
Това писмо и мисълта, която го бе продиктувала, ме трогнаха.
В бъдеще щях да мога да си спомням за госпожа Норден без тежкото огорчение, което бях изпитала през последните часове.
Тази жена ме бе пожертвувала заради страха си от сплетни, но все пак последната й постъпка доказваше, че бе съумяла да оцени моя характер и че не забравяше приятните часове, които бяхме прекарали заедно.
Наранената ми гордост бе задоволена… Отивах в Еврьо. Не бях взела още никакво решение за това, което щях да правя по-нататък.
Скромните средства, с които разполагах, не ми позволяваха да остана дълго време без работа, но мисълта за «съпруга ми» вземаше връх над всички други мисли.
Преди да си потърся някакво ново място, исках да видя господин Даржил и да узная дали бе научил нещо, което да хвърли светлина върху загадката.
Не можех да мисля за материалното си благосъстояние сега, когато честта и името ми бяха изложени от тази тайнствена женитба.
Преди всичко трябваше да се погрижа името на този Кристиан Андерсон да престане да бъде свързано с моето.
За да мога да имам по-голяма свобода на действие, отседнах в хотел, вместо да отида в пансиона, където бях отраснала, макар че там щяха да ме посрещнат с радост.
Глава IV
Двата дни, които ме отделяха от срещата, определена от господин Даржил, ми се видяха ужасно дълги. Въпреки това изминаха и в уречения час, тръпнеща от нетърпение, се озовах за втори път в кабинета на нотариуса.
— Уви! — каза той, щом влязох. — Никак не съм напреднал в издирванията. Не мога да ви съобщя нищо ново.
— Нищо? — възкликнах аз отчаяно.
— Нищо! В книжата на Бертхайм не намерих нито лист, нито ред, които да хвърлят светлина върху тази работа.
— Странно наистина!
— Възможно е вашата женитба да е била нещо съвсем естествено и поради това той да не е смятал за нужно да съобщава за нея.
Поклатих глава със съмнение. Той продължи:
— Ходих при учителките от вашия пансион. Те потвърдиха това, което вие вече ми бяхте казали за пътешествието си до Швеция, наложено от вашия настойник, Бертхайм.
— Виждате ли…
— Разпитах подробно учителката, която ви е придружавала по време на това пътешествие…
— Е, и?…
— Тя твърди, че не се е отделяла от вас…
— Ах!
— Все пак тя си спомня, че вие сте изявили желание да отидете в католическата църква…
— Действително…
— И понеже не могла да ви придружи, не зная по какви причини, вие сте отишли там сама един-два пъти…
— Какво значение има това?
— Тъкмо в тази черква е била извършена венчавката ви с Кристиан Андерсон.
— Ах! Това е върхът на всичко!
Внезапно гореща вълна кръв се разля по лицето ми. Тъкмо сега, след четири години и половина, аз си спомних една забравена подробност.
— Какво има? — запита нотариусът, който забеляза моето смущение.
— Един спомен… — промълвих аз, — едно съвпадение, може би…
— Обяснете ми…
— Намирах се в църквата за втори път, когато това се случи… Тъкмо се готвех да си отивам, когато край мене мина двойка младоженци. Младата жена беше облечена в прекрасна рокля. Тя беше руса, хубава, по-скоро дребна… а мъжът висок и строен, много висок дори… Бих познала и двамата, ако ги видя… И понеже тя беше много весела, а той много сериозен, не можех да не се помоля за тях. Стори ми се, че не си подхождат и имах странното чувство, че няма да могат да бъдат щастливи.
Несъзнателно бях понижила гласа си. Вълнуващи мисли се бяха породили у мен. Не можах да ги скрия:
— Кой знае дали този ден не съм присъствала на сватбата на Кристиан Андерсон?…
Нотариусът поклати глава. Той се основаваше само на положителни факти и не даваше пукната пара за подобни предположения.
— За да е възможно подобно нещо, трябва да се допусне участието на подставено лице с фалшиви документи и то със съучастничеството на вашия настойник.
— Това ми се вижда невероятно.
— Няма защо да бързаме толкова с изводите си… Трябва да се уверим преди това…
— О, да. Трябва да се уверим… Искам да разбера това… Моля ви, господин Даржил, не ме изоставяйте. Днес аз дойдох при вас толкова обнадеждена…