Без дори да се замисля, че столичната публика можеше да разбере името ми и да започне да преценява любовницата и съпругата, без да се стресна от мисълта, че шегобийците положително ще вземат страната на известната артистка, аз отивах смело и без колебание към тази съвсем нова за мене борба.
Въпреки това аз си давах много добре сметка, че постъпвах глупаво, че благоприличието изисква от една почтена жена да не прибягва към такива очебийни средства за задоволяване на нараненото й честолюбие, че мястото на добре възпитаната жена е в дома й, дори и когато съпругът й я пренебрегва… Но нищо, нито страх, нито разсъждения от този род, можеха да ми попречат да извърша предизвикателството, което бях подготвила тъй грижливо и тъй непоколебимо.
Глава XXVII
В тъмната нощ входът на театъра светеше ярко. Грамадното преддверие беше заляно в блясък и светлина.
Когато моята кола спря пред входа, прислужници, облечени в ливреи, се спуснаха да отворят колата и да ми помогнат да сляза. След това трябваше да мина само по килимите, постлани върху мраморните стълби и под погледите на любопитните насъбрали се да гледат пристигащите.
— Ей, тази си я бива! — подхвърли един шегобиец. — Давам месечната си заплата, за да прекарам една нощ с нея!
Смях се понесе из тълпата и после един глас отвърна:
— Няма нужда да правиш такива големи разноски, виж мястото е свободно, хубавицата е сама!
О! Каква ирония имаше в тази закачка! Непознатият глас сякаш разтвори още по-дълбоко раната в сърцето ми!
Но сега нямах време и възможност да се задълбочавам в собствените си впечатления. Към мене се приближи един от разпоредителите и ме поведе към ложа № 12.
Влязох вътре. За миг силната светлина заслепи очите ми. Видях само хиляди движещи се глави, светлите дрехи на жените и тъмните на мъжете. Така залата представляваше едно фантастично видение от светлини и сенки. Не бях в състояние да забележа никакво отделно лице.
Разпоредителят се наведе над мене и попита:
— Ще може ли госпожата да ми припомни името си, ако няма нищо против.
Обърнах се към него малко озадачена. И веднага отвърнах надменно:
— Нима билетът ми не е в ред?
— О не, госпожо, но аз мислех… — отвърна той и вместо да се доизкаже, показа с ръка празните столове в ложата.
— Добре, добре! Свободен сте!… — отсякох аз и се обърнах отново към залата.
Той се измъкна безшумно.
Когато останах сама, на устните ми заигра усмивка.
Учудването на разпоредителя беше напълно основателно. В тази претъпкана зала, където всички места, дори и в най-забутаните ъгли, бяха разпродадени, в моята ложа оставах три свободни стола. Нямаше нищо чудно в това, че човекът бе сметнал, че щяха да дойдат хора и за тях.
Наистина това, което правех аз, беше върхът на разточителството и разкоша. Докато имаше хора, които даваха луди пари и пак не бяха успели да се сдобият е билети за това представление, аз задържах само за себе си, така, от каприз, четири места!
Дали тъкмо тези празни места не привлякоха общото внимание върху мене? Видях монокли да се насочват към мен от партера, от ложите, от балкона. Навсякъде, където обърнех очи, срещах любопитни и изпитателни погледи.
Това любопитство, което при обикновено време би ми било крайно неприятно, сега не ми направи никакво впечатление и не ме смути ни най-малко. Хората можеха да ме гледат колкото искат, аз не ги забелязвах дори!
Причината беше много проста.
Само на три метра от мене, разделена от една ложа с няколко зрители, зърнах ложата на Оста Аси. Някаква, необяснима сила бе насочила веднага погледа ми нататък.
Артистката беше облечена в рокля от черен тюл, бродиран с множество блестящи пайети. Тъмната материя изтъкваше още повече сияйната белота на прекрасната й кожа на блондинка.
До нея седеше една дребна жена, твърде закръглена, твърде червенокоса и гримирана. Тя гледаше спокойно наоколо си. Зад тях стояха двама господа, с гръб към мен. В единия от тях познах моя съпруг, а в другия — романиста Нилс Стене, близък приятел на Кристиан Андерсон. Бяхме се срещали, няколко пъти и за него положително нямаше да бъда една непозната.
Невъзможно ми е да опиша какво изпитах при вида на тези две двойки.
Моят съпруг седеше зад артистката. Ръката му беше спокойно опряна на креслото, в което седеше Оста Аси: От време на време той се навеждаше към младата жена и й говореше приятно усмихнат. Друг път пък тя се обръщаше към него, за да му каже някоя дума или само, за да му се усмихне.