Няколко пъти ги виждах тъй един до друг, но това беше в началото на моето пребиваване в Стокхолм, когато Кристиан Андерсон ми беше неприятен и когато отказах да виждам в негово лице един истински съпруг.
От тези първи срещи бе изминало много време.
Да, много време, защото тогава можех да ги гледам с пълно безразличие, а днес не мога да не призная, душевното ми състояние не е съвсем същото. Вчера този мъж беше внимателен и усърден около мен, ръцете му обгръщаха с удоволствие талията ми, очите му, необичайно топли, се спираха продължително на моите. И въпреки че между него и мен не беше произнесена нито една любовна дума, любовта като че започваше да завладява нашите две сърца.
И тъкмо този човек виждах сега до Оста Аси. Той стоеше редом с нея и показваше нахално пред всички своята известна връзка и своята хубава любовница.
Остра мъка проряза сърцето ми. Въпреки това устните ми продължаваха да се усмихват, а очите ми направиха усилие да се откъснат от тази проклета двойка, за да се плъзнат с безразличие из залата.
Признавам, в този миг съжалявах за необмислеността, с която се бях озовала в тази зала.
Защо сама се бях изложила на подобна мъка? Защо бях дошла да се наслаждавам на тяхното щастие?
Но веднага побързах да прогоня от себе си тази слабост. Бях тук, защото желаех да предизвикам съпруга си и да му напомня, че той не трябва да изхвърля от сметките си тази, която по закон е негова съпруга.
Отмъстителна усмивка се изписа на устните ми и изтри болезнените гънки, които мъката бе врязала в ъглите им.
Оркестърът засвири. В залата настъпи пълно мълчание. Опрях лакът на края на ложата и брада на дланта си, притворих очи и заслушах приятната музика на цигулките, която ридаеше и замираше всред развихрилата се буря на медните инструменти.
Не зная колко време беше минало, когато чух зад мен леко изскърцване и разбрах, че вратата на ложата се отваря. А в полумрака видях да се откроява грамаден букет от бели рози.
Прислужницата, която го носеше, го остави мълчаливо на стола до мен и излезе тъй безшумно, както беше дошла.
Очите ми разглеждаха с почуда цветята.
Кой от тази зала можеше да се интересува от мен и да ми изпрати този букет?
Тъкмо в този миг зърнах къс хартия. Беше визитна картичка. Наведох се и прочетох:
«На най-хубавата. Моите почитания.
Граф Петер Елсен»
Името ми беше непознато. Бях убедена, че се касае за някаква грешка и че прислужницата бе донесла погрешно букета в моята ложа. Но междувременно завесата вече се вдигаше. Първото действие бе изиграно чудесно от гостуващата френска трупа. Когато завесата се спусна, избухна буря от ръкопляскания.
Залата отново се оживи. Хората наставаха и се пръснаха из коридорите.
Колебаех се и се питах дали да не отида и аз във фоайето. Присъщата ми стеснителност обаче ме накара да остана в ложата. Не се решавах да изляза и да се разхождам сама сред толкова хора, които щяха да се вглеждат любопитно в мен.
Стоях спокойно в ложата и гледах хубавия букет. Несъзнателно бях извадила една роза, въртях дръжката й между пръстите си и вдишвах приятното ухание.
В ложата на Оста Аси бяха влезли доста хора и тясната кадифена кутия изглеждаше претъпкана. През отворената врата се виждаха и други господа, които чакаха ред да влязат при хубавата блондинка.
В замяна на това моят съпруг и Нилс Стене не бяха вече там. Двете жени бяха останали сами да приемат посетителите.
Изглежда, че един от посетителите насочи вниманието им към моето присъствие. Вероятно той е попитал дали някой ме познава и може да му обясни коя съм.
Във всеки случай видях Оста Аси да обръща глава към мен и да ме гледа.
Щом ме съзря, тя не можа да прикрие един жест на изненада. После, сякаш не можеше да повярва на очите си, тя взе бинокъла, разходи го съвсем спокойно из цялата зала и скоро го спря, и то само за миг, на мен.
Цялата тази маневра не можа да убегне от моите очи.
Тя ме позна и не може да се начуди, че ме вижда тук — помислих си аз.
Но ето че видях артистката да повдига леко рамене. Тя свали ръката, с която държеше бинокъла и направи към този, който ме бе посочил, такова явно движение, че на мене просто ми се стори да я чувам:
Не познавам тази жена… съвършено ми е непозната.
В този миг вниманието ми бе отклонено от нея.
Един непознат човек влезе в моята ложа.
Висок, строен, около тридесетгодишен, хубав, изискано облечен, новодошлият правеше от пръв поглед чудесно впечатление.
Неговите очи ме обгърнаха с продължителен поглед на възхищение, който ме накара да се изчервя. Той веднага се поклони пред мен и се извини за своята дързост.